Симеон Радев - Строители на съвременна България том 2

Греков довърши заявлението си прав; едновременно с него стана и Стоилов. Настъпи мълчание. Офицерите се погледнаха учудено, смутени от това първо порицание на тяхното дело. Тогава Бурмов със своя тих глас на епитроп, навикнал да приказва в черква, се обади:

— А знаете ли вий, г. Греков, че сега е революционно време и че който не е с нас, е против нас?

Намесата на Груева отклони спора от тоя опасен път, в който го тласкаше Бурмов и който водеше към репресалии. Но след малко Цанков поднови забележката на Бурмова, настоя на нея, превърна я в дилема.

— Аз искам да ми се каже — заяви той — как гледа на революцията днешното правителство: ако то я одобрява, защо не идат тук неговите членове да си вземат властта; ако то е противно на нея, защо те не са арестувани? [12]

— Да, подеха в хор партизаните на Цанкова, защо не виждаме тук Каравелова?

Груев отговори, че Каравелов е бил поканен едновременно с другите, но че той отказал да дойде.

— Тогава доведете го вий — обадиха се някои от присъствующите.

Груев прати един от офицерите да викат Каравелова, но пратеникът не можа да донесе освен един нов отказ, по-енергичен от първия. В залата сега настана голяма врява. Чуха се против Каравелова смътни, недомълвени закани. Духовете бяха тъй възбудени, че бе невъзможно всяко разискване. Впрочем часът бе 12. Събранието се отложи за подиробед. Пред Военното министерство, покрай градината и на Александровския площад се бе събрала голяма тълпа, която чакаше новини. Цанков, когото много любопитни придружаваха, биде запитан върху положението. „Викайте да живее Русия!“ — им проговори той и си замина. А Груев и Бендерев се упътиха за дома на Каравелова.

През нощта, на часа два, капитан Вазов бе поставил по своя инициатива двама часови пред вратата на Каравелова, в когото той се съмняваше. Груев порица тази мярка спрямо един човек, когото той считаше по-скоро за съучастник, нежели за враг, и сутринта часовите бидоха вдигнати. Каравелов обаче остана под неприятното впечатление на тази суровост.

Той никога не бе имал вкус към военната диктатура и оттам произхождаха голяма част от колебанията му по въпроса за низвержението; щиковете, изпречени пред неговия праг, дадоха на тая му антипатия още по-голяма нервозност. Той посрещна преврата с гняв. Когато рано сутринта австрийският дипломатически агент Буриян го посети и го попита: „Каква е тази работа?“ — Каравелов отговори сепнато: „Както виждате — военна революция, пронунциаменто“… [13]— и добави върху извършеното събитие някои остри съждения.

От детронаторите най-напред се яви при Каравелова Радко Димитриев. При първите думи за съдействие Каравелов го пресече: „Каквото сте дробили, това ще сърбате!“ Велеречието на Радко Димитриева не можа да изтръгне от възбудения държавник по-друг отговор. На часа 10 се получи писмената покана на Военното министерство. Тя гласеше: „По заповедта на главнокомандующия и на общото желание на всичките по-видни български деятели, които таз минута са събрани“ и пр. Каравелов скъса поканата и отговори, че няма да отиде. На втората покана, както видяхме, той се отзова отрицателно. Най-сетне, на пладне, се представиха при него Груев и Бендерев. Разговорът изглежда да е бил тоя път по-спокоен. В своите показания Бендерев твърди, че Каравелов дал съвет да се изпрати, колкото е възможно по-скоро, князът зад граница. Очевидно, Каравелов не можеше да не желае бързото отстранение на един княз, когото не бе можал да защити и който можеше да го обвини в измяна. Дотук той бе солидарен с детронаторите; но тяхното дело той не искаше при все това да одобри публично и в тяхното правителство във всеки случай не желаеше да влезе.

Груев и Бендерев излязоха от дома му, без да са го разколебали ни на йота. Следобед Груев дойде сам, но не с по-голям успех. Между туй във Военното министерство бяха се събрали отново: Климент, Цанков, Балабанов, Бурмов, М. К. Сарафов, Т. Иванчов, Н. Манов и др. Тоя път бяха поканени повече лица, около 20–30 души. За да се открие заседанието, всички чакаха Каравелова, който не пристигаше. Към часа 6 Радко Димитриев пак отиде да направи последен опит и след малко се върна с Каравелова.

Каравелов бе бледен и очите му издаваха страшен блясък. Щом влезе, още неседнал, той заяви: „Аз не съм пъдил княз. Който е пъдил княз, да му мисли!“ [14]Влизането на Каравелова произведе голяма сензация: от разните зали на министерството военните нахълтаха в събранието; присъствующите станаха прави и говореха, жестикулираха в една шумна суматоха, в която никой никого не чуваше. Като се въдвори малко спокойствие, почнаха разисквания върху образуването на едно министерство от представители на всички партии, идея, драга на Цанкова. Каравелов обаче заяви, „че не може да приеме никакво участие в едно дело, при извършването на което той чува само гласове «Да живее Русия», но не чува да се вика и «Да живее България»“. [15]Запитан върху лицата, на които трябва да се повери властта, той добави, че министерството трябва да се състои от хора, ползующи се с пълното доверие на Русия, което той нямал. След това той излезе, без да иска да слуша никакви възражения.