Симеон Радев - Строители на съвременна България том 1

Привърженикът на реалистичните школи в европейската и в българската литература се е придържал само о метода на едно обективно-реалистично изображение в своята историография, обогатена от финеса на една богата мисъл. Неговият „реализъм“ се е изразявал главно в дълбокото му чувство за историческото. Той е схващал, че историята не е само подредено знание за дати и факти, а разбиране за духа и смисъла на протичащото. До историческото той се е домогвал и с обичта си към родината, към народа си, с чувството си за величието и за трагизма на протеклото. Като Захари Стоянов Симеон Радев е притежавал усет за хумористичното. То се намесва при оценките с тънка ироничност в сравнение с непосредния хумор на Захари Стоянов. Поради всички тези качества на автора историческите личности са живо обрисувани, с характерното в политическо съзнание и в душевност. Достатъчно е да посочим само характеристиките, които е направил на Петко Славейков, на Петко Каравелов, на Драган Цанков, на Стоилов, за да засвидетелствуваме казаното.

Като навлиза в събитията, Симеон Радев показва интуицията си за континюитет, за приемственост. Политическият и морален живот през 80-те години с цялата си бурност е продължение и на ставалото преди. Споровете отпреди Освобождението не са заглъхнали. Те приемат характера на нови, остри конфликти и дават сега съдържание на обществено- политическия ни живот. Точната представа за моралния облик на нашата интелигенция от онези години, носеща в себе си много от първичната сила на масата, влагала прекалена страстност в борбите, също му е помагала за ориентация върху характера на политическата действителност.

Симеон Радев като истинските реалисти на класическия XIX век е надмогвал субективните си възгледи и предпочитания чрез обективността на наблюденията си. Той е желаел да бъде точен. Изпитвал е почти насладата на художник, когато е превръщал документа в разказ, в човешки портрет или в ситуация с психологическо съдържание. Давал си е сметка за важността и на изхарчената лична енергия. Събития и лица той винаги отправя към нашето живо съзнание и иска да ги възприемаме, освен чрез логика и мисъл, но и чрез чувство и въображение. Той е враг на вкаменелостите, враг е на чисто археологическите класификации. И епохата с цялото си движение присъствува в неговото повествование, усещаме я, сякаш е разказана от съвременник.

Симеон Радев не обича чисто логическия текст. Интуицията и фантазията му помагат да се вживява и вчувствува. И той гради една жива драма, изпълнена с епизоди и с конкретни събития. Затова чрез неговия разказ се докосваме непосредно до миналото. Съпреживяваме го като протичащ национален живот, изпълнен с бои и с въздух. Неговата историография най-вече ни убеждава в истинността на казаното още от Кроче, че между история и литература (епос) има близост, защото все „разказват“.

Авторът проследява ставащото, освен у нас, но и в Европа. Добре познава взаимната враждебност на европейските сили в момента на нашето освобождение. Много конкретен текст от писания в европейски вестници преминава в неговия жив разказ. Очертава се една Европа, обременена от греха на престъпленията си. Правителства, които се наричат „християнски“, забравят изцяло своя бог и лицемерно разпокъсват един народ, заслужил свободата, векове клан и унищожаван. Тези правителства и в миналото са били съучастници в делата на нашите покорители. Така трудът на Симеон Радев придобива характера на една история на страната, видяна през историята на дипломацията, и на една история на страната, видяна през историята на политическите лица. Но той е и забележителен народовед, забележителен характеролог.

В разказа на Симеон Радев прозира възхищение от народната твърдост, от народното въодушевление в първите години след Освобождението. Авторът изтъква убедително строителния патос, обхванал различните среди на обществото и при организиране на държавата, и при изграждането на младата армия. (Най-добрите характеристики на първите офицери патриоти, хора с незагаснал възрожденски дух, са в неговите книги.) Писателят историк ни повежда из епохата с нейния трагичен драматизъм, с възторзите и', с нейния здрав патриотизъм. Но най-голямата му сила е в богатството на човешките характеристики. Той е близо до школата на големите древни историци като Тацит, преценявали историята чрез делата на отделни личности, „създавали“ и „ръководили“ събитията. Той чувствува обаче ннтуитивно и императива на историята, онова, което стои в подтекста на събитията и делата.