Симеон Радев - Ранни спомени

Между това над издателството тегнеше тоталитирният надзор. За всяка книга се налагаше да има, освен невидим за публиката, и поне един видим цензор, който да поеме отговорност в случай на гаф.

Ние и в този случай имахме щастие, че редактор ни бе един не само почтен, но родолюбив, културен и опитен човек като Борис Делчев. С благодарствен призив към паметта му трябва да кажа, че в много отношения той свърши добре това, което ние тогава — по гореказаните причини — не доуспяхме да сторим. (Разделяне на някои по-дълги пасажи на по две и три; графично изтъкващ на нова мисъл с изваждането й на нов ред; тук-таме словесни размествания: казваше му — му казваше…; уреждане на незабелязано близко повтарящи се „той“ или „тя“ или на: аз, един, една. Последните и в нашия език обаче не идат само под чуждо влияние. Неуместното им и поголовно отстраняване вместо да стяга, изсушава изложението, променя ритъма ни отделната фраза и води до сив, канцеларско-телеграфен стил.). Нерядко за подобни поправки или за правописа на старинни цитати и пр., Борис Делчев ме запитваше по телефона или в среща в издателството и у дома. Това ни успокояваше допълнително.

За самия Делчев мъчнотията в това му редакторство идеше от друго. Понижен двукратно в кариерата си, мъмрен и партийно, той имаше осезаем оглед към повелите на политико-идеологичната цензура. Вероятно под неин натиск той помоли да се смени заглавиетона книгата. Вместо „Спомени от Македония и Цариград“ с „Ранни спомени“ 2 2 След като отпадна „Най-ранни спомени“, подхвърлено нам още в условните ни преговори за книгата, в края на 1965 г. . После той ни представи и един лист с шест „препоръки“, две от които бяха явно по горните съображения. Цитирам една от тях: „Внимателно трябва да се прегледат и поправят онези места, които засягат направо в политически аспект Македонския въпрос и са неудобни в този вид при сегашните наши отношения с Югославия. Тови е много важно и до голяма степен от него ще зависи излизането и на книгата“. Видна е голямата тревога у него и в издателството от евентуалната външна реакция срещу книгата, даже и след промяната на първоначалното й заглавие. Формулировката на новото предложение-изискване отиваше много далече. Изпълнено, то не само би обезличило автентичния спомен и исторически характер на съчинението, но би направило излишна, безсмислена появата му. Камо ли с подписа на Симеон Радев. Отказът ни беше ясен. Не след дълго (вероятно по съгласие свише) той бе разбран. Направени бяха само отделни съкращения и пропуски в някои изречения или на изрази. Духът и замисълът на книгата, като цяло, не бяха нарушени.

Така излезе първото нейно издание с добре известното вече на читателската ни публика заглавие „Ранни спомени“. То се яви не много подир смъртта на автора им, преди средата на 1967 г. Предвид на големия им успех, две години по-късно последва нова тяхна препечатка (под друга външност), която също бързо се изчерпи.

Слава богу, доживяхме да видим края на тоталитаризма и на неговата цензура, подвластна на чужди сили и интереси, не на истината. Можах да намеря, добре запазена, ръкописната чернова на книгата. Както и някои бележки с указания на баща ми. Сетне и стария машинопис. Подпомогнат от тях и от паметта си, направих внимателна сверка с обнародвания текст на труда, коригирайки допуснатите печатни грешки, нанасяйки тук-таме стилни или словоредни уточнения и възстановявайки повечето от сторените, по казаните цензурни съображения на времето, пропуски. (А някои неща, невключени и тук, ще отидат — по указание и съобразност — в друго съчинение на баща ми ). Така, че настоящето издание на книгата — дай боже да излезе без нежелателни нередности и грешки — следва да се смята за окончателния и пълен текстна въпросния пръв посмъртно отпечатан труд на Симеон Радев.

Оформлението? При писането на този споменен труд, за да му се даде по-лесна четивност и за младите поколения у нас, бяхме решили доста неща — пояснителни, документални, любопитно-указателни — да се дават под черта. После обаче, в изданието от 1967 г. и 1969 г., по молба на издателството, една малка част от тях минаха, много сполучливо, горе — в текста, а по-големият им дял бе прехвърлен като „Бележки“ отзад. За улеснение на печатарите. За съжаление в този си вид, пространствено твърде разделени от непосредствено определящия или свързващ ги текст, те се явяват и сега — ще рече занапред). Но това не е някаква загуба по същество за труда. Стига читателят да разбере, че отделените Бележки не са пълнеж, а органичен и нужен дял за цялото.