Симеон Радев - Ранни спомени

Оставили са ми спомен и други двама българи, които минаха през Цариград. На едно от празнуванията на Св. Св. Кирил и Методий покрай Босфора един човек слаб, с остър профил и дълъг нос държа патриотическа реч. Аз бях присъствувал като ученик в Македония на много речи по тоя тържествен случай, но никога не бях чувал да се говори с такава свобода и с такъв жар. Това ми се видя върха на красноречието, един непостижим образец за подражание. Кой би ми казал тогава, че тоя човек, Иван Стоянович, тъй широко познат в България под името „Аджилето“, ще бъде един ден мой близък приятел и че аз ше има да го описвам в „Строителите на съвременна България“ като един от авторите на Съединението. 163Друг познат българин, минал през моето лицейско време през Цариград, беше Димитър Ризов. След завръщането си от своето емигрантство в Русия той бе издавал в-к „Млада България“, печатал една брошура „Разлагающа се и възраждающа се България“, бе участвувал в македонското движение и през 1897 година, след добитото от д-р Стоилова право България да има в по-важните центрове на Европейска Турция свои консулски представители, наречени „търговски агенти“ поради васалното положение на княжеството, Ризов биде изпратен в Скопие. Известен със своето участие а македонското движение, при това с един секретар при себе си като Никола Наумов, един от редакторите на революционния вестник „Право“, Ризов не бе човекът, който да спечели доверието на турските власти. Скопският валия, Хафъс паша, познат българофоб, подкупен от Сърбия и покровител на нейната пропаганда, особено зле го посрещнал. Намерено бе за нужно поради това Ризов да дойде в Цариград, да бъде представен на султана, да получи — ако се може — от него някой орден и така да се върне в Скопие с по-голям авторитет. Ризов ли ме потърси по препоръка от София, аз ли ходих да го диря, не помня. Но ние имахме една вечер в градината на Petits Champs среща, на която присъствуваха и няколко други българи. Ризов беше отдавна за мене едно познато громко име, но една абстрактна фигура. Аз го гледах и слушах с голямо любопитство. Той поразяваше и със своето живо, енергично лице, в което очите блещеха, и със своята реч. Той говори на много теми: Македония, българска политика, руска политика, международно положение и във всичко ми се виждаше като човек, който отваря хоризонти. Взех участие и аз в разговора, разбира се, повече със своите въпроси, отколкото със своите идеи. И тук ще изкажа пак едно учудване пред бъдещите обстоятелства, които ше ме свържат с него. Кой би ми казал тогава, че ще бъдем ту противници, ту приятели и че при погребението му ще държа надгробната реч. Трябва да съм му направил някакво впечатление при тая първа среша в Цариград, тъй като, пристигайки в София след свършването си на Лицея, намерих, че по негова препоръка съм бил назначен драгоманин при него в Скопие. Нека отбележа, че там не отидох.

Той се казваше Антон Петров. Какви неочаквани обстоятелства докарва животът! Когато през декември и 1923 година пристигнах в Цариград като пълномошен министър, заварих го там. Научих ае, че бил уволнен след Първата европейска война и се намирал сега в притеснено материално положение. Спомних си за неговите услуги и го взех в легацията като чиновник.

За друга една, по-необикновена революционна изява на съвсем младия Симеон Радев в Цариград малко по-рано, неупомената и тук, говоря в книгата „Симеон Радев в периода около Илинденското въстание“. Книга, писана преди тринадесет години, която и сега търпеливо чака своя издател.

За него съм говорил в статията си под надслов „Генерал Игнатиев и българските чети в 1867 година“, обнародвана в Сборника на Библиографския институт в чест на д-р Никола Михов.

От неговия род бе и добре познатата въи виенското общество графиня Фо унд цу Мирбах. Казват, че самият д-р Асен Шишманон е имал слабостта да мисли, че е от рода на Шишмановците.

Някои го наричаха „Аджелето“, от турската дума „ад-желе“, която значи бързина, наименование подходящо за неговия темперамент. В действителност истинското му прозвище беще „Аджиле“. То му било далено в румелийско време в Пловдив, понеже често пеел сдна италианска песен „Venite agile“ и пр.

При постъпването си в лицея ме поставиха в първия клас, но после, поради моите успехи, ме прехвърлиха в третия, така че с това прескачане спечелих една година.