Симеон Радев - Ранни спомени

Същата година, пак през пролетта, минах и през друго едно премеждие. Димитър Ляпов имаше тесни връзки с арменските революционери от комитета „Дашнакцутюн“, който имаше своя център в Женева. Той им свдействуваше за прехвърлянето в Цариград на бомби и динамит, които се изпращаха през Бургас, със съдействието на някои българи. Вече споменах как веднъж в „Restaurant d’Europe“, където обядвахме с Ляпова, при нас дойде и размени с него няколко думи Бапкен Сюни или Аршируми, „арменският Левски“. В 1896 година през зимата Ляпов напусна Цариград, вече подозрян от турската полиция — някои шпиони бяха по дирите му — и отиде в София, където стана секретар на Върховния Македонски Комитет. Преди да замине, той ми каза: „Ти сега ще бъдеш връзката с арменците. Ще им помагаш“ От тъй възложената ми мисия не произлезе никакво фактическо задължение за мен и аз бях забравил Ляповите думи. В 1898 година обаче през лятото — аз бях, както казах вече, приходящ в Лицея — потърси ме в квартирата ми един арменец с препоръка от Ляпова. Той бе висок, слаб човек, с лице тъмно като нощта. Скъп в думите си, той ми каза накъсо: „Аз съм тук заедно с трима мои другари. Натоварени сме да свършим една работа и като я свършим искаме да заминем за България. Разчитаме на вас да ни снабдите с български пасавани. Елате да ме видите след четири дни.“ Даде ми адреса си и си отиде. За мен не беше трудно да изпълня желанието му. Младият чиновник 159в българското дипломатическо агентство, с когото имах връзки, беше винаги готов за такива услуги щом се касаеше за някое патриотическо дело. Денят, за който бе определена срещата, беше една сряда. Във вторник се чу, че в Стамбул и дори пред Високата Порта били хвърлени бомби. Говореше се също, че полицията е в дирите на атентаторите. За мене беше ясно, че това бе работата, за която бе ми говорил моят арменец. Трябваше на другия ден да отида да го видя. Но в бързината той нито ми каза името си, нито ми обясни в каква къща живее и как да го диря там. Не се споразумяхме и като какъв трябва да отида да го търся. Всичко това правеше моята задача трудна и опасна. Питах се: като отида в квартирата му, няма ли там да има някой агент, поставен от полицията да следи? В такъв случай щях да бъда заловен като в клопка.

Опасността бе голяма, но дадената дума ме обвързваше. Въпреки всичко, ходих. На посочения адрес се оказа една малка къща. Отвори ми възрастна жена, на която заговорих на турски. Казах й, че търся квартира и питах я дали има свободна стая. Тя ми отговори, че имала една стая за даване под наем и че човекът, който я заема, щял да замине тези дни. Заведе ме да ми я покаже. В нея стоеше един непознат човек с фес. Шпионин, казах си на ума. Как му заговорих, не помня. Всичко се въртеше пред очите ми: дюшеме, стени, таван. Разбрахме се; той бил един от другарите на моя арменец, който му поръчал тук да ме чака. Тръгнахме по главната улица на Пера, минахме пред голямата мраморна порта на Лицея и слизайки по Юксек-калдъръ’м към Галата, отбихме се наляво в една от тия улици с лошо име, за които се говореше между лицеистите, че когото от нас забележат там, ще бъде изключен. Тук четиримата арменци били избрали да се скрият, мислейки, че в тоя център на престъпността и проституцията турската полиция няма да се сети да дири революционери. Влезнахме в една къща на три етажа с тъмни коридори. В една стая бяха моят познат и двама други от групата му. Те бяха видимо смутени и възбудено разговаряха на арменски. В тая атмосфера имаше нещо потискащо, което се прибави към вълненията, през които току-що бях минал. Аз стоях малко. Споразумяхме се да им донеса четирите пасавана с български имена върху тях. 160На другия ден обаче полицията ги откри. Избити ли бяха те при своята самозащита, или, както се говореше, се самоубили? Едно е истина: те героически погинаха.

В тия спомени за Цариград аз не съм казал нищо за българската колония. Тъй многобройна преди Освобождението и с тъй големи представители на българския народ в нейните редове — деятели по Възраждането, борци по Черковния въпрос, — тя бе сега съвършено намаляла. Имаше извън Екзархията двама българи с познато име: д-р В. К. Каракановски и д-р Асен Шишманов. Д-р Каракановски, родом от Ловеч, след свършването на медицината в Русия бе назначен лекар на руското посолство в Цариград и, близък до генерал Игнатиев, бе помагал при важни случаи на българското дело. 161Д-р Шишманов 162бе от банатските българи, брат на д-р Милан Шишманов, бивш член на Касационния Съд в София, известен в юридическата литература и ако е вярно това, което съм чувал — далечен братовчед на проф. Ив. Шишманов. Учил медицината във Виена, д-р Асен Шишманов дойде в България веднага след Освобождението и стана един от най-видните лекари в София. Той взе участие в българските политически борби като привърженик на Драган Цанков. През време на Регентството стана емигрант и се настани в турската столица, където имаше добра репутация. В Лицея ние имахме свой лекар, един поляк, — Фердинанд паша Бонковски. Но той беше много стар човек, и много повърхностно и отегчено ни преглеждаше. Аз съм ходил, когато съм имал нужда от техните съвети, и при двамата българи-лекари и искам тук да изразя своята признателност към тях, че са ме приемали с такъва доброта. Д-р Каракановски ми е оставил спомен със своята сериозна физиономия; д-р Асен Шишманов — със своето бледо лице на интелектуалец.