Симеон Радев - Ранни спомени

Грозното е хубаво, но хубавото е още по-хубаво.

Христо Далчев е бащата на скулптора Любомир Далчев и на поета Атанас Далчев; трет негов син е архитект. Често пъти съм се питал как от тоя човек, умен и мъдър, но без никаква проява на въображение, произлязоха синове до един с художествени влечения? Тук закона за наследствеността — поне пряката — получава едно ярко опровержение.

Колкото да знаех добре литературния български, не можех да се освободя от влиянието на френския език и понякога се обърквах. Така в едно мое писмо от ония години като изтъквам, че директорът на Лицея не ме обича (по-горе съм обяснил защо), искайки да кажа, че това е заслужено от моя страна, пишех „не съм го окрал“, превод от французкия израз „je ne l’ai pa vole’“, което означи „пада ми се“.

Тия негови думи имаха голямо значение за моето бъдеще, тъй като — ще разкажа това по-нататък — те събудиха към мен у някои македонци в София живи симпатии, които ми дойдаха в помощ, когато най-много се нуждаех от подкрепа.

Църквата „Св. Георги“ е съградена в 1843 година. Надписите отначало са били на гръцки. Но после, при националното пробуждане, се явяват в нея и български. Под една икона на св. св. Кирил и Методий, изписана в 1868 година, се четат думите: „Блъгарскы просвѣтители в Преславѫ IХ вѣкъ“. Има и два медалиона пак с български надписи. На единия е писано: „Проповѣдь към блъ(гарския) народъ“; на другия: „Кръщение царь Борисово“. За учудване е, че Мелетий е оставил тук непокътнати тези свидетелства, когато в други църкви при манастирите в Преспа са ставали заличавания на всичко, което е свидетелствувало за българската история и за българското съзнание. Баща ми, който сам е констатирал тия заличавания, ми е говорил за тях с болка на душата.

По тоя случай вестникът съветваше ресенските първенци да забравят своите частни разпри и да си подадат ръка. Изказваше се също и желание, щото ресенчани да построят ново училище. Това пожелание обаче остана дълго време несбъднато. Голямото ученолюбие на моя роден град, свидетелство за което е дадената от него интелигенция, не можа да се издигне до сговор и пожертвователност. В контраст с това трябва да се отбележи ревността на селата. Царе(в)двор построи училище с всички удобства. Особен пример за такава ревност имаме в Преспа. Георги Трайчев, училищен инспектор, пише в своите спомени, че той проектирал да отвори там прогимназия с пансион при нея.

„Като подходящо място за това, разказва той, определих старият манастир до село Брайчино, за където селяните обещаха да снабдят училището и пансиона с покъщнина, пособия, кухненски инвентар на свои средства. Научили селяните от Любойно за тоя ми проект, предлагат цялата издръжка на училището и пансиона те да поемат сами, но само тяхното село да се удостои с тази чест.“

Привеждам този факт, тъй като смятам, че той е рядък между всички български села, а може би единствен.

В своите спомени, разказвани пред професор Милетич, Гьорче Петров прави следния намек за това: „През лятото на 1895 година, подир въстанието, някой си от България дошел в Солун (през Виена), за да покаже какво нещо е динамит и как се прави фитилът.“ („Спомени на Гьорче Петров“, издава Македонският научен институт, кн. VIII, София, 1927 г. — Баласчев тогава беше студент във Виена.)

Канцеларията на Екзархията беше най-после преместена от Ортакьой в Пера — европейския квартал. Така с е изпълни едно от старите желания на екзарха.

В обнародвания текст на „Ранни спомени“ (изданията от 1967 и 1969 г.) пасажите за революционната дейност на Симеон Радев в Цариград и свързаните с нея негови премеждия са съкратени, свити само в една страница. В оригиналния ръкопис изложението по това е по-подробно и драматично. При отпечатването на книгата бе направен в тази й част и друг пропуск — накратко общо възпоменание за цариградската българска колония и няколко личности в нея с положение или с патриотични изяви. Ето първият, по-пълен текст на тези пасажи. (Поради сравнителната им дължина, за да не нарушат стегнатата композиционна рамка на главата, ще ги предам сега тук, в бележка отзад.):

Моята революционна агитация между ресенските градинари взимаше все по-широки размери. Отначало тя не възбуждаше никакви подозрения у властта. При своите посещения в Цариград по работата му, баща ми бе ходил по градините (в Касъм-паша, Вланга, Еюб и пр.) от двете страни на Златния рог и беше познат на турските съседи, които, поради високия му ръст и дебелината, го наричали Шишман. За мене, като ме виждаха, казвали: „Шишменъ’н чоджоу’“, т.е. Шишмановото момче. Но самото разпространение на делото изискваше щото посветените в него да ме виждат по-често. Така се наложи да напусна пансиона и да стана за последната 1897 — 1898 година приходящ. Тогава решихме да се създаде един център, дето да стават срещите. Един момък от ресенските села, Никола Кокарев, който беше писар в една българска търговска къща в Бал-Капан, напусна работата си, за да отвори кръчма по пътя, който слиза от Пера към Касъм-паша. Тук посветените в Организацията идеха уж да пият чаша ракия, донасяха сведения и получаваха инструкции. Това не можеше да остане в пълна тайна и полицията подуши. Тя нямаше обаче никакви доказателства. Ние, за разлика от дейците в самата Македония, избягвахме старателно писмените документи, тия прочути архиви, които многократно станаха причина за разкрития и арести. Десетки години по-късно тук, в София, покойният Васил Щанов ми даде извадки от мемоарите на един турчин, мютесариф в Деде-Агач през 1898 година, в които той разправя, че българският търговски агент в тоя град, известният престъпник Дико Йовев, който свърши със самоубийство, предал нему Владимир Робева и мен като членове на Македонския комитет; донесение, което мютесарифът служебно изпратил до султана.