Симеон Радев - Ранни спомени

Между туй през пролетта дойде в Цариград Даме Груев, на път за София. Той ме потърси, срещнахме се, осведомих го за работите в Цариград и получих от него някои наставления. Преди да замине, той ми даде някакви документи, които ми поръча да предам в българското дипломатическо агентство на доверения чоаек, който имахме там, за да бъдат препратени на посочения адрес в София. Ние направихме грешката да отидем в кафенето на хотел „Македония“ в Пера, близо до Лицея, държано от един костурчанин. Тук се срещаха българите, които идеха в Пера. Между редовните посетители беше и един българин от княжеството, на име Ганчев, за когото общото убеждение беше, че е турски шпионин. Той беше в течение на много работи. Може би той ме беше видял заедно с Даме Груева. Даме замина с вечерния влак за София и аз го придружих до гарата в Сиркеджй.

През нощта събуждат Робева в пансиона и го питат къде живея. Робев се сетил зашо е този въпрос в такъво време — и им дал лъжлив адрес. На сутринта обаче един агент от полицията, в цивилни дрехи, го взима от Лицея и му казва да го води при мен. Аз тъкмо се събуждах, когато двамата влезнаха в моята стая. С един знак на окото Робев ми даде да разбера какво става. Робев знаеше, че у мен има документи от Даме Груев. Голямата грижа и на двамата ни беше как да се отървем от тях преди да стане претърсване. Полицейският агент — каза си името: Янко — беше грък, но съвсем лишен от хитростта на своята раса. Това ни улесни задачата. Насреща имаше една гръцка къща, откъдето две момичета често се показваха на прозореца. У мене имаше бинокъл, с който Робев и аз често ги гледахме, разменявайки знакове на приятелство с тях. По едно щастливо хрумване, Робев взе бинокъл, уж да гледа насреща. Гъркът, обладан от подозрение, отне му го от ръката, за да открие какво Робев търси да види. В това време аз посочих на Робева с едно движение на главата си, че опасните книжа са в джоба на пардесюто ми, което стоеше окачено на стената. Докато нашият нежелан гост да се обърне, Робев ги прибра в себе си. Облякох се и тримата излезохме. Янко ни опъти към главната улица на Пера, но Робев се отдели бързо от нас, без той да успее да го спре. После Робев ми каза, че първата му работа била да отиде да занесе Дамевите книжа на нашия човек в българското дипломатическо агентство. Янко и аз продължихме пътя си. Той ме заведе в Галата-сарайския участък, наречен така, понеже бе в непосредствена близост до Лицея. Там ни посрещна един полицейски в униформа, който му каза да ме заведе в една от стаите на сутерена. Слезнахме надолу в тъмното и трябва да кажа, че не ми беше никак весело. Но не бях и много уплашен. Чувствувах се, като че ли съм разделен на две лица: единият човек в мен беше смутен, у другия преобладаваше любопитството какво ще стане сега. Като слезнахме, оказа се, че стаята, дето трябваше да бъда затворен, била заключена. Някой извика: „Арап Хасан, Арап Хасан! Кили’т не’рде?“ (Арап Хасаи, Арап Хасан! Ключа къде е?). Но Арап Хасан не се яви никакъв. Качихме се пак горе, викаха Янко при началника на участъка. Аз досега съм убеден: завеждането ми в подземията имаше за цел само да създаде страх у мене. Както и да е, като излезе из бюрото на началника, Янко ме извади от участъка, вкара ме в една затворена кола, в която седна до мен. Така стигнахме до частното жилище на главния началник на полицията, Редван паша. Той бе възрастен човек с тънко лице и проницателен поглед. Янко ме представи и си излезе. Пашата ме покани да седна, донесоха и кафе. Аз отказах кафето. Той разбра, че аз се боя да не би да бъда отровен и ми каза усмихнато: „Коркма’, оглу’м — не бой се, синко.“ После извади едни книжа и ме пита: „Познаваш ли Даме Груев? — Познавам го, отговорих аз. — Срещал ли си се с него? — Цял ден вчера бяхме заедно. — Каква обща работа имаш с него? — Никаква. Показвах му Цариград. — Откъде ви е познанството? — От нашия вилает. Неговото родно място е на няколко часа от моето. — За какъв го знаеш? — Учител.“ На всичките тия въпроси аз му отговарях бърже, без никакво колебание, като си давах най-невинен вид. Тия, които са ме познавали от това време, казвали са ми, че съм имал изглед много юношески и даже наивен. Всеки случай моята откровеност трябва да е направила впечатление на Редван паша. Той ми каза, че съм свободен да си вървя и ме изпрати даже любезно. Излязох из конака и тръгнах за Лицея с Янко до мене. По главната улица на Пера един цветар продаваше цветя. Взех една теменуга и я поставих на ревера на сакото си. Янко, в недоумение, отвори широко очите си да ме гледа, после завъртя главата си и ме напусна. Тоя ден не знам как съм слушал учителите си, но с Владимир Робев разменихме много смях.