Йордан Радичков - Спомени за коне

Ако човек се обърне назад и се порови в живота си, той ще открие в него поне един спомен, свързан с коне, независимо от това, дали те са живи или мъртви, а ако не са живи или мъртви, човек ще смали ръста си до ръста на едно босоного дете, в босоногото дете с изненада ще познае себе си и с още по-голяма изненада ще види как босоногият хлапак, остриган небрежно и на бърза ръка с ножица, е яхнал една пръчица, препуска с пръчката в галоп и я подканя: „Дий… Дий!…“ Това — ако читателят е живял на село, на село първите коне за езда са върбовите, лесковите или черничевите пръчки. Ако читателят е живял в града и особено в по-ново време, то сред детските спомени, между хумана, автоматически играчки, картинни книжки и прочие, той ще си спомни едно дървено червено конче, стъпило върху две полудъги, превърнато в удобна люлка — първото му конче за езда.

Ездата на простата пръчка има номадски характер, в ушите на детето свири вятър, прах се вдига изпод босите му пети и т.н., и т.н., докато градското дете, яхнало своето червено конче-люлка, между телевизионния приемник, нафтовата печка, хуманата, витамините и автоматическите играчки, не чува вятър в ушите си, нито прах ще се вдигне изпод петите му, нито летящ бръмбар ще го перне сърдито по носа, най-много замаян молец да се блъсне в него.

Ездата на кончето-люлка е удобство, удоволствие и развлечение: ездата на простата пръчка е страст, пренесена по неведоми пътища през стотиците и стотици години, когато праотците ни преплували на коне река Дунав и се заселили по нашите земи, носейки вместо знаме една конска опашка.

Чие друго отечество е пренесено на коне и кой друг народ е успял да събере пръснатите си семена не под златни хоругви, изписани с митически същества и девизи на латински език, а само под една конска опашка, привързана на прост дървен прът? Паметта на детето още незнае това, но го знае ритъмът на неговата кръв, затуй босият хлапак препуска със своето конче-люлка по най-стремителен начин, пълен с действие и завоевателност, а свободната му ръка почти с кавалерийски жест замахва с въображаема сабя и сече въздуха.

Две са началата на нацията, аз ги виждам в тези две деца: едното начало е в лудо препускащото конче за езда, действено и рисковано, другото начало е в кончето-люлка, кончето на удобството и на сигурността.

Спомените ми едва ли ще бъдат в състояние да изтеглят пред очите на читателя всичко онова, което вълнува мисълта и душата ми. Чували ли сте за оня бедняк, дето измъчвал коня си да изтегли каруцата по нанагорнището и когато конят паднал на колене на пътя, човекът впрегнал сам себе си в каруцата и я изтеглил на билото? Обърнал се бедният човек назад, видял падналия кон на пътя, огледал тежко натоварената каруца и възкликнал: „Ама че съм глупав човек! Аз едва изтеглих каруцата, а искам конят да я изтегли!“… Не бих могъл подобно на бедния човек да изтегля каруцата по нанагорнището, защото спомените ми ту препускат по изровени стръмнини, късайки старите кожени амуниции, ту в равномерен галоп теглят товари по меки коларски пътища, сподирени от облаци земна пчела, с гняв и пъшкане се катерят по нанагорнището, падат като посечени или плуват с развети опашки в млечната мъгла на моето съзнание, връхлитат отгоре ми, едва не ме стъпкват, вдигат ме във въздуха, понасят ме върху плътните си гърбове или ме отхвърлят внезапно от себе си и пропадат внезапно, оставили само малко студена пепел и екота от подкованите си копита.

Сгромолясалият човек се изправя в самотията си, сгромолясаната тишина също така се изправя постепенно; сгромолясаният човек се завърта и търси да се залови за нещо, наоколо му продължава да се носи лепкава миризма на конска пот, на сушено говеждо месо, на овча лой, непрана вълна и нажежена от слънцето, неощавена кожа. Забързани пчели жужат из въздуха, те възстановяват постепенно живата миризма на диви треви и на горски билки, споменът за конете се смалява, става колкото една точица, турена като неразгадаем знак в съзнанието.

Ту издалеко, ту съвсем близко, сякаш идва от ъглите на стаята ми, дочувам недоволното подвикване на пъдпъдък: „Мър-мъру… Мър-мъру!…“, като че се изказва недоволно: „Мърмори, мърмори!“ „Е, добре де — питам, — да крещя ли?“ „Мърмори, мърмори!“ — отговаря ми пъдпъдъкът, прошумява с пера, свива се недоволно в някой ъгъл на стаята и оттам продължава да мърмори недоволно под носа си: „Мър-мъру!…“ Колкото и да напрягам мисълта си, не мога да извадя от спомените един крещящ строен впряг, както е в гоголевската руска тройка, да впрегна в него целия свой живот и да препусна тъй, че читателят да се изправи на пръсти и да гледа в почуда как препускам с тройката.