Йордан Радичков: Спомени за коне

Но да продължа нататък.

Двете семейства бяха много близки, години наред работеха заедно, наемаха под аренда църковната нива Свети дух. Свети дух бе оброчище с кладенче и цялата местност около него заедно с църковната нива носеше същото име. Самата църковна нива бе бедна като църковна мишка, в нея имаше повече римски камък, отколкото земя, в езическо време римляните са погребвали тук езическите си останки, бащата на глухонямото, чичо Гаврил, разказваше, че римляните са вярвали в сто богове, а на още други хиляда са се кланяли. Цели столетия пущинак покривал римското гробище и понеже е било гробище, дават го на църквата, а църквата от своя страна обявява, че римското гробище ще се изтреби да се превърне на нива и който иска да му се опростят греховете, може да иде да изкоренява дърветата. За една зима набожни старци разчистват пущинака, сетне започва арендуването и години наред нашите две семейства чоплеха камънака и събираха от него повече вълча ябълка, отколкото кукуруз, леща, боб или тикви. Вълчата ябълка първа поникваше и задушаваше всичко около себе си, бе дива и хищна като името си.

По-големите деца говореха, че бащата на глухонямото имал грехове, затова момичето се родило глухонямо и затуй той всяка година взема под аренда църковната нива, защото по този начин бог ще му опрости греховете. Но ако чичо Гаврил бе грешен, мигар и ние бяхме грешни? Гущер, костенурка и вълча ябълка само се въдеше, но нали нямахме другаде земя, принудени бяхме да чоплим требежината на старото римско гробище и да измъкваме от камънаците каквото бог даде. Бог даваше малко, щедростта му се проявяваше само по отношение на вълчата ябълка.

По повод на тая вълча ябълка чичо Гаврил разказваше, че видял как веднъж бели вълци (минали откъм Влашко по замръзналата река Дунав) я засявали, попикали посятото и хвърлили вълчи сугреби върху дяволското й семе. Амин! — казваше той, без да се кръсти. Там, дето вълк помирише земята, попикае я и след това гребе с нокти земя да посипва попиканото, се нарича сугреб . Щом белите вълци от влашките земи закрили семето на своята вълча ябълка, отишли да нападнат чичо Гаврил. По това време той крачел през дълбоките преспи на Керкезката гора, връщал се в отпуск от гара Ристовец, въоръжен само със сабята си. В тази Керкезка гора, дето тъмнееше тайнствено срещу оброчището Свети дух, чичо Гаврил сякъл със сабята си белите вълци. По-късно, прибрал вече сабята в канията, той бил срещнат повторно от вълците, направил опит да измъкне сабята, но тя била замръзнала, та трябвало с канията само да удря „митическите им муцуни“. Той смяташе вълците ту за кучешки, ту за митически същества, но повече му харесваше митическото. В най-ранните ми спомени вълците бяха малко, но година подир година чичо Гаврил ги увеличаваше. С баща ми все по-яко разораваха нивата, все повече тор хвърляха в нея, тя взе да налива сокове и да ражда повече, заедно с родитбата избуяваше все по-високо и по-високо вълчата ябълка, плодовете й ставаха едри като юмруци. Загледан в избуялата вълча ябълка, чичо Гаврил се връщаше пак към белите вълци от влашките земи, виждаше ги с десетки: как вият в Свети дух, как тътрят схванатите си задници и хвърлят сугреби, за да се запази дяволското им семе в земята.

Подир време той не само увеличи броя на вълците, но тури начело им и един водач, тартора го наричаше, и веднъж в състояние на въодушевление качи тартора на бял кон, задигнат от вълците от едного сиромах влах, изяден по пътя им. (Бог да прости влаха!) Не бяха това години на невежество, бяха години на въображението и като навлизаше все по-навътре и по-навътре в предмета, чичо Гаврил до такава степен се екзалтираше, че на края на бялата глутница туряше и един пленен от нея влашки циганин от сиромашкото село Старопатица. Бос, само по една риза от цветна басма и с влашко бомбе, каквито носят всички влашки цигани, горкият човечец бил вързан с едно въже през шията и вълчата глутница го водела като суха храна със себе си, защото не била сигурна къде и какво може да намери по нашите непознати земи. Амин за сиромаха от Старопатица!

Чичо Гаврил знаеше и много войнишки истории, служил е войник на гара Ристовец, почти всичките му истории бяха от войнишкия живот, сякаш не е имал друг живот, пък и да е имал, той се кръстосваше и доосмисляше все на тази гара Ристовец. Затуй в селцето по-малко му викаха Гаврил, викаха му повече гара Ристовец.

Баща ми, иманярска душа, работеше нивата Свети дух с тайната надежда, че ще изрови някой ден от нея римско съкровище. Двамата мъже всъщност и за това наемаха нивата от църковното настоятелство. Бащата на майка ми, Васил Филипов, ги окуражаваше, той имаше тефтер, купен от едного от ломските села за една коза и два чифта цървули, според иманярския тефтер тъдява някъде има закопано съкровище. До съкровището обаче не можаха да стигнат, само вълчата ябълка ставаше все по-едра и по-едра, избуяваше гъста и тъмна и стигаше на височина до човешки гърди.