Йордан Радичков: Сивият кон

До появата на сивия кон никой от нас не бе се учил на езда. Коне в село имаше малко, ако някой вземеше кон и каруца, държеше коня година време и го продаваше, а каруцата избутваше под някой навес или сайвант, есенно време при дъждовете върху седалките на каруцата клечеха омърлушени кокошки, шините ръждясваха, яйовете ръждясваха, кожата на конската амуниция изгаряше и ставаше трошлива. На Тодоровден се събираха по три-четири коня да се надбягват в ливадите Асановица или Чилибиница, това бяха конете на Ванчо на Сребра, на Спас Лилов (неговите коне се крадоха една година от кулски конекрадци), на Мито на Ева и на Гьора, чиято щръклеста кобила се наричаше Тодорини кукли. Участието на Гьора бе краткотрайно в тия надбягвания, той играеше много комар, първо затри Тодорини кукли на комар, а после съсипа и себе си. Не участваше единствен конят на Сандо Тошин, той возеше с него само кирия и лете разкарваше бабички до Вършецките минерални бани, после вземаше бабичките от баните, отбиваше ги пътьом в Клисурския манастир да запалят свещи и да се помолят, защото в село ние нямахме църква и нямаше къде човек свещ да запали или да се помоли на бога. Месеци наред изкъпаните и чистички бабички ходеха из село увити в кърпи и шалове, да не би случайно да настинат подир баните. Това бяха най-чистите и нежни бабички, каквито съм срещал през живота си.

Селото държеше главно биволи и една порода дребни крави, те се катереха като кози по баирите. Биволите ни бяха прочути, едри, добре гледани, ако трябваше да се прекара локомобил или вършачка по вършитба от едно село в друго, то идеха да спазаряват наши биволи, три впряга бяха достатъчни да теглят локомобила, теглеха яко като влекачи. По-старите биволи бяха и по-кротки, като деца на тях се учехме на езда, било когато пасеха в ливадите, било когато пладнуваха лете в дълбоките вирове на реката. Това беше до появата на обозния кон.

Късно подир Девети септември на 1944 година в селото ни се разквартирува руски военен обоз. Всъщност това бяха сламеноглави украинци, не съвсем млади, главно хора от украинските степи, интересуваха се те от всички видове земеделски сечива, от домашната подредба на къщите, от домашните съдове и добитъка в дворовете, говореха мековато на „х“ и на „и“ и бяха те неестествено синеоки — ако погледнеш в такива очи, можеш да надникнеш чак до дъното на душата. Военният обоз остана седмица време и както неочаквано пристигна, за да огласи за няколко денонощия селото с конско цвилене и мека неясна реч, тъй и неочаквано замина през една нощ. Навсядъде по дворове и улици се разщъкаха петролни фенери, обозът се сбогува с хазаите си и щом затрополиха каруците, в тъмнината засвири хармоника, мъжки гласове запяха подир хармониката, застинаха петролните фенери в ръцете на селяните, мракът зад фенерите стоеше сгъстен и плътен. Все повече и повече се отдалечаваше тропотът на конските копита и железните шини на колелетата, все повече и повече стихваше конското процвилване и песента на мъжете и едва-едва се дочуваше как диша с кожения си мех хармониката. После мракът попи всичко в себе си, плъпнаха отново фенерите, прибраха се хората по домовете си и мисля, че всеки отнесе в себе си шепа спомен от появилия се неочаквано и изчезнал внезапно военен обоз.

В мен също остана от ония детски години едно зърно спомен. То пусна кълнове, но не израсна, не се разлисти и не разцъфтя, а остана като малка запетайка в душата ми. По-късно се срещнах със стихотворението на поета Иван Давидков „Украинецът с бялата хармоника“ и почувствах в душата си, че зърното на спомена е живо. Иван Давидков е от съседно село, нашите пасища граничат с техните пасища, сигурно през войната и в тяхното село е бил разквартируван военен обоз на украинци, не зная. Всеки случай поетът, украинецът и бялата хармоника се промъкнаха в душата и се стаиха те там в човешкия здрач като светло петно.

Преди няколко години буря откъсна военна баржа от източните брегове на Сибир и седмици се лута из Великия или Тих океан с три войничета на борда, докато срещна кораб-спасител. Едва живи, момчетата разказваха, че се спасили благодарение кожения мех на една хармоника, който рязали, топили в окена, за да омекне кожата, дъвчели тия кожени ивици и с тях залъгвали глада си. Това събитие и изядената хармоника възкресиха отново картината на изчезващия в тъмнината военен обоз, тропота на копита и колелета, мъжката приглушена песен и едва-едва въздишащата хармоника. Не мога само да си спомня ревеше ли и стенеше ли широкият Днепър в песента, или друга някаква песен пееше обозът. Бях малък тогава, не можех да различавам песните една от друга. Но това няма никакво значение, по-важното е, че звуковете и досега са живи и продължават да откънтяват.