Йордан Радичков: Спомени за коне

В съседство със Свети дух работеше градинарят Брайно, зеленчукът от своята градина продаваше в града. Никой от селцето не ядеше от неговите зеленчуци, те бяха странни и непознати за онова време, ядяха ги само в града, според думите на чичо Гаврил това били треволяци за протосингелите. „Треволяците“ бяха главно бамя, карфиол, целина, червено цвекло, сини домати, спанак, картофи от сорта бинте, розови домати от сорта волско сърце и няколко стръка кърлеж, за да могат със семето му офицерите от гарнизона да лъскат бакелитовите козирки на фуражките си. Ето какъв градинар бе тоя Брайно и какъв странен зеленчук отглеждаше край Свети дух! Той спеше лете в една круша, бе изплел в клоните й легло от върба и ракита. Баща ми и чичо Гаврил винаги му казваха да гледа нощем дали няма да забележи огън в църковната нива, но градинарят казваше, че цяла нощ полива зеленчука и чак на разсъмване се качва в дървото да дремне, тъй че едва ли ще може да забележи огън, обаче ако забележи, ще каже…

Подир зеленчуковата градина започваше баир, горе на баира, полегнало на една страна, се синееше лозето на Цино, почти всички лози бяха от сорта кардинал . Наоколо имаше и други лозя, но те пъплеха ката къпини, без колове и без шумата им да е видяла разтвор от син камък. Това бяха старовремски лозя, преживели филоксерата, отел, меката лоза, птиче грозде, берковски черен памид, дива лоза и прочие. Само лозето на Цино, полегнало на една страна, стърчеше и се издигаше с една глава над остарелите, полуизоставени, с огромни главини селски лозя. До Циновото лозе имаше и колиба, направена от лозини, яма — да събира дъждовната вода, едри къпини растяха по слоговете му, сред къпините се приличаха едри смокове.

Години на въображение бяха ония години, години на надежда, на бели вълци, на бос циганин сред вълчите преспи на иманярство, на странен зеленчук за протосингели, на вълча ябълка… На селцето и зеленчуците бяха прости — пипер, лук, картоф-месечар, зеле, турско цвекье, чубрица, босилек и тук, и там из градините стърчи градинска метла. После идват малките нивици, сбутани една до друга, хълбок до хълбок, царевицата е усукала листата си от жегата, крие вътре в себе си боб, свински черни и жълти тикви, коя от коя по-пъпчива, тук и там контрабанден тютюн, защото акцизните не разрешават да се сади тютюн в селцето и царството иска пушачите да пушат само фабрични цигари, минали под държавния бандерол… Колкото и да се мъча да намеря някаква последователност в събитията от онова време, да си припомня в какъв ден и кога точно е станало едно или друго събитие, всичко се струпва на едно място, събитията се застъпват по петите и се събират тъй плътно, сякаш всичко е станало в един-единствен ден.

Този ден е като камък, паднал от небето. Той сякаш няма ни своето вчера, ни своето утре, ами е паднал в полето като знамение и колкото повече се обръщаме към него, толкова повече ще трябва да го разгадаваме и тълкуваме.

В този летен ден виждам най-напред четири впряга биволи; вървят на двойки по пътя, отстрани им вървят мъже с бели ризи и плетени елеци. Това са другоселци, изглежда, вършачкаджии, отиват да прекарат вършачка или парен локомобил. Тромави и спокойни, те се отдалечават бавно, вдигайки прах по пътя. Веднага след тях се задава църковното настоятелство, съставено от най-видните жители на селцето. Настоятелите вървят боси по пътя като равноапостоли, под мишниците си носят спечени стари обуща, намазани с вакса или свинска мас, лъснати огледално с парчета шаяк.

Църковното настоятелство прегази реката при брода на Свети дух, изсипа се босо на църковната нива и с боси ходила застана сред троскота, пачата трева, живовляка и дивата мента. Всичките изпушиха по цигара контрабанден тютюн от кесията на чичо Гаврил и за да не бъде съвсем безплатен тютюнът, съобщиха, че отиват да вземат протосингела и заедно с него да идат до митрополията. Църковното настоятелство се състоеше от седем човека, а именно:

Притежателят на единствената в селцето петромаксова лампа без ветроупорно шише, без чорапче, с развалена помпа, сляпа; тя бе неговият постоянен спътник, човекът я разнася навсякъде с надеждата, че някой някъде ще поправи развалената помпа, че рано или късно ще се сдобие с ветроупорно шише и чорапче. Независимо от това, дали отиваше на пазар да продаде овца, дали отиваше в съда, при адвокат, на лекар, дали откарва трупи за бичене в дъскорезницата или мливо на голямата валцова мелница, наричана от нашите хора огняна воденица , той винаги стискаше в едната си ръка ослепялата петромаксова лампа. Него ден тя имаше честта да придружава мисията на църковното настоятелство до митрополията.