Симеон Радев - Ранни спомени

Както се знае, първото писмо, което имаме от Левски, писано в Яш на 7 ноеври 1866 година и изпратено до Раковски, носи едно поздравление до него от страна на „отец Натанаил“. 19Д. Т. Страшимиров в „Извори“ 20пише, че „отец Натанаил“ бил псевдонимът на Панайот Хитов. Това се повтаря във всички други издания на писмата на Левски. Едвам преди няколко години Иван Унджиев в своята прекрасна биография на Апостола тури край на това заблуждение. Той бележи, че аз съм му обърнал вниманието върху това.

От разказите на баща ми и майка ми Натанаил бе останал за мен легендарен образ с венец на сияние около главата, както в иконите. От неговата чудесна автобиография, поместена в Сборника за народни умотворения и като че ли заровена там, аз научих това, което писах за него: че бил един от първите по време български книжовници, че в Москва, Петербург, Варшава, Прага запознавал славянския свят с пробуждането на българския народ, че пръв поискал създаването на българска независима църква, че отклонявал най-ласкателни предложения от чужбина, за да служи на родината си, че бил приятел на Раковски, че бил се срещал с Левски, че след Освобождението на България организирал заедно със Стамболова Кресненското въстание.

Натанаил обичал баща ми не само заради неговия патриотически пламък, но и заради религиозността му. В нашия дом имаше наистина една много набожна атмосфера. По-късно, когато ние синовете ходихме да се учим, тя се промени, защото ние се връщахме от училищата — Битоля, Солун, Одрин 21 — с друг дух. Но през детинството ми съхраняваха се всичките обичаи на един истински християнски дом. Когато сядахме на трапеза за обед, най-малкият от децата — момче или момиче — ставаше прав и казваше „Отче наш“. След това баща ми произнасяше кратка молитва: „Благослови ястие и питие рабов твоих“ и пр. След свършването на обеда ние се прекръствахме и баща ми пак изричаше молитвата за тоя случай: „Благодарим тя, Христе Боже наш, яко наситил Еси на земли Твоих благ; не лишай нас и небеснаго Твоего царствия.“ Преди вечеря пак казваше една молитва: „Ядат у бози и наситятъся и возхвалят Господа взискающи Его, живи будет в серца их во век века.“ Вечер, когато имаше гости, ние малките заспивахме рано. Но обикновено преди да си легнем, се нареждахме пред иконата цялото семейство: дядо ми, след него баща ми и майка ми, след тях децата според възрастта, и се кръстехме. Имаше една молитва, но не помня каква, защото тогава бях обикновено полузаспал. Всичко това е така далече, че ми се струва невероятен сън.

Набожен, баща ми все пак не можеше да противостои на някои изкушения. Към края на постите за Божик се колеше свинята — или както казваха по нас — къ̀рмакот. Правеха се наденици, пача и други запаси; месо, посолено, се нареждаше в качета за през зимата. Всичко това изостряше желанието му да вкуси от месото. Еднъж поиска от майка ми да му направи кебап. „Има няколко дена до Коледа, казваше тя, не можеш ли да дочакаш? Тъкмо преди празника правиш грях. Как ще пееш Херувикото в черква?“ Баща ми отговори: „Жено, човек трябва от време на време да прави по някой малък грях — ако не, ще се помисли за безгрешен и ще се възгордее. Бог не обича горделивите, така е по писанието.“

Баща ми знаеше много от светото писание и от житията на светците. Това беше една област, в която той обичаше да блести. На брат ми Владимир, който след свършването на Солунската гимназия стана учител в Охрид и преподаваше закон божи, богослужение и катехизис — предмети, случайно паднали се нему и по които знаеше само това, дето бе в учебниците, той задаваше често въпроси, които го хвърляха в затруднение и, много млад още, караха го да се черви. Помня, че еднъж го пита: „Ти, който преподаваш богослужение, обясни ми какво значи, когато свещеникът туря патрахила си и казва: «Благословен Бог, изливая благодатъ Свою на священики Своя яко миро, сходящее на браду Аароню, сходящее на омети одежди его.»“ Брат ми, изненадан, уловен в невежество, отговори (друго не можа да намери): „Това значи, че свещеникът трябва да има брада.“ „Това не е задължително — възрази баща ми. — св. Йоан Златоуст беше къосе. Думата брада е тук иносказателна, тя значи поколение.“

Баща ми бе редовен абонат на вестник „Зорница“, основан в Цариград от библейското общество в 1875 година. Тоя вестник, отлично списван, съдържаше освен политическите новини и статии по наука, философия, медицина, стопанство и пр. Баща ми поглъщаше всичко. Може да се каже, че това бе неговата гимназия, и неговият университет. „Зорница“, протестантски орган, посвещаваще голям дял от колоните си на религиозна пропаганда. Баща ми и това четеше редовно. Той често повтаряше, така както са предадени в превода на св. писание от дядо Славейкова, думите на апостол Павла: „Всичко изпитувайте, доброто дръжте.“