Симеон Радев - Ранни спомени

Макар да излизаше рядко от къщи, майка ми със своето наблюдателно око бе научила всички етикеции на градския живот. Едно, което най-много и се нравеше, беше, че когато иска да си почива, прислужницата може да каже на някоя нежелана посетителка: „Госпожата я няма.“ „Къде можеше да се каже това на ресенки? бележеше тя. — Да си на умиране, те пак ще влязат.“ Баща ми обичаше по някой път да цитира свещеното писание. Майка ми и тук взе да го задиря. Еднъж той напомнюваше думите, отправени от св. Павел към жените да се покоряват на мъжете: „Защото — казал апостолът — мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата.“ — „Чувала съм тия думи, когато ме венчаваха и после на други венчавки — забеляза му майка ми. — Но ти забравяш какво иде по-сетне. Посетне иде: «Вие мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна църквата.» Имаше ли тук ехо на някаква далечна ревност на майка ми? Баща ми е бил на младини хубавец и момите в Ресен му вадили три песни. Може тя да го е ревнувала, но нейната гордост никога не бе й позволила да покаже това. Чувах напоследък една позната на мен жена от обществото да казва: «По-скоро бих пукнала, нежели да дам да се види, че съм ревнива!»“ Такава беше и майка ми.

Майка ми беше неграмотна. Дете, тя ходила за няколко седмици на училище при един монах в Янковския манастир, който ги учел да сричат на славянски; но настъпило някакво размирие, било опасно да се отива на манастира, километър вън от селото, и нейното учение спряло, едва започнато. Тя бе неутешима, че останала „без писмо“, и не прощаваше на баща ми, че като се оженили, не я научил да чете. 17Неука, нейната любознателност беше без край. Тя се вслушваше в разговорите, когато ни идеха гости и разговаряха по народните работи и училищата. Разпитваше нас дедата за уроците ни. В София тя караше прислужницата ни, една млада селянка от Пасарел, която дълги години бе у нас, да й чете книги от нашите писатели. С особено увлечение слушаше разказите на Елин Пелин и най-вече хумористичните му работи. Често пъти Карамфила, това бе името на прислужницата, й четеше „Българан“. Писателите, които идваха у дома, тя посрещаше с голяма радост и ме разпитваше кой какво е писал. Писателството смяташе за най-висшата проява на човека. Тя имаше към това призвание едно мистично чувство на почит. Когато пишех „Строителите“, влизаше при мене безшумно, сядаше в едно кресло с броеница в ръка и, мълчалива, гледаше ме с часове как работя. При назначението ми в Букурещ, разбира се, като всяка майка бе горда, че нейният син станал пълномощен министър на тридесет и четири годишна възраст. Но изпитваше и чувство на тъга, че няма вече да пиша. Четири години по-късно, пълномощен министър в Берн, аз си дадох оставката и се върнах в София. Тя бе радостна, че напускам дипломатическата служба. „Сега пак ще пишеш, нали? Ти трябва да пишеш. Това ти е дадено от бога и на бога си длъжен!“ Тогава аз написах „Македония и Българското възраждане“. Но, уви! Писателството ми, за голяма жал на майка ми, пак се прекъсна. В 1918 година ходих заедно с Ляпчева за примирието в Солун и отново постъпих в дипломацията. Когато заминавах за Хага, новия ми пост, майка ми много скръбно ме изпроводи. Не ми каза нищо вече за моето писателство, зашото виждаше, че събитията са по-силни от хората. През 1921 година тя замина за Ресен при малкия ми брат Христо. Не дълго време след това се помина. Аз бях тогава много далече от нея, в Стокхолм, дето Стамболийски беше ме изпратил с една мисия пред шведския министър-председател Брантинг.

Баща ми

Често съм мислил какво духовно наследство съм получил от баща си и какво от майка си. Сега за мен е ясно. Когато някои намират в моите писания някакво умение да разказвам, някаква дарба да прониквам в характерите и да правя портрети, хумор, ирония, всичко това ми иде от майка ми; ако има понякога в тях патос, вкус към велеречие, стремеж към възвишеното, романтичност, това се дължи на баща ми. Те бяха много привързани един към друг, но с различна природа. Обичах без предел майка си. Но от баща ми се възхищавах. По-възрастен, аз виждах и някои слабости у майка си. Тя мъчно прощаваше; към прегрешенията у хората, особено у жените (лошите жени тя наричаше „никаквици“), нямаше пошада, смяташе глупостта у близки и далечни около нея като лична обида и я преследваше с присмех, понякога прекалено жесток.

В баща ми аз не виждах никакъв недостатък. Чинеше ми се, че всички съвършенства са събрани у него. Той бе за мене като едно домашно божество в жив образ. Висок, снажен, неговата фигура беше внушителна. Ние чувствувахме у него нещо властвено. Не беше строг, но ние го слушахме така естествено, както дишахме. Към нас децата показваше необикновено доверие. Когато се случеше да му поискаме пари, никога не изваждаше от кесията си да ни даде направо; показваше ни чекмеджето, което му бе касата, и казваше: „Иди си вземи!“ — без сам да погледне какво взимаме. Когато постъпих в лицея, той ми отвори неограничен кредит у един ресенец, на работа в Цариград. „Ти знаеш моето състояние, каза ми той, ще взимаш, колкото ти трябват.“ Така ни учеше на отговорност. Учеше ни и на свободно мислене. Често ни задаваше въроси, за да имаме случай да се изказваме пред него. Никога не показваше недоволство, ако мислехме по-иначе от него. Напротив, насърчаваше ни да му противоречим. Но свободата, която ни даваше, оставаше непокътнати нашите чувства на почитание.