Симеон Радев - Ранни спомени

Тия сказни бяха едни от големите радости на моето детство. Какъв чудесен спомен са ми оставили те! Достатъчно е да си затворя очите, за да се яви пред мене тази картина зимно време, навън дебел сняг, в огнището пламти буен огън, в един ъгъл баща ми, полулегнал, чете вестник „Зорница“, в другия дядо ми пуши цигара подир цигара. Аз съм сложил главата си върху коленете на баба Анча. Тя ми разказва за царе, царски синове и дъщери, царкини, самовили, разбойници. Аз съм ненаситен да я слушам. И когато спре за минута, казвах й „Бабо Анчо, у̀ще!“

В това време майка ми шеташе из къщи със своите леки стъпки и сегиз-тогиз наближаваше да види дали съм заспал, за да ме тури на постеля.

Майка ми

Майка ми беше дребна по ръст, с черни коси и сини очи.

Не мога да кажа, че беше хубавица, но тънкото й одухотворено лице, погледът й, в който умът грееше като заря, една игрива усмивка по устните й, каквато съм виждал в някои Богородици, изписвани от примитивни майстори, й даваха голямо очарование. Аз не съм я чувал да запее, нито съм я виждал да се хване на хорото, но не беше тъжна. Само че веселостта й беше вътрешна, в духа й и в мисълта. Тя имаше остра наблюдателност, виждаше смешните страни на живота и разговорът й искреше от духовитости. Но зад нейния лек хумор имаше житейска философия с най-високите понятия за дълг, обич и род. Тя си служеше много често с пословици.

От кадъните, които идваха в къщи, тя бе научила малко турски и превеждаше много добре някои турски пословици, които слушаше от баща ми. Например: „Ни на Шам шѐкерот, ни на а̀рапот лѝцето!“ Това било казано за някой, който хвалил захарта от Дамаск. Или: „Ако Алеп е далеко, аршинот е овде.“ Това пък се касаело за някой, който се хвалил, че в Алеп правел скокове от десет метра. За майчината любов казваше: „Майката не може да се насити на син, както морето не може да се насити на пясък.“ Нейната идея за човешките прегрешения бе много строга. Грешникът може да получи прошка от бога, могат да му простят и хората, но споменът за неговите лоши дела го следвал непредотвратимо. Нищо не могло да го заличи. „Огънят и водата всичко мият, само честта не!“ — казваше тя. За тържествуващото зло по земята, откакто свят светува, тя бележеше със скръбно примирение: „Кой е сила, не е пра̀(в)ина“, т.е. където се упражнява сила (насилие), няма правда.

Нейният такт бе необикновен. Тя обладаваше чувство на мярка, което прилагаше дори в отношенията си към бога. Когато я запитах еднъж, зашо молитвата й към него понякога бе много кратка, тя ми отговори; „Не искам да му досаждам. Има болни, има гладни. Трябва да му оставяме време да мисли и за тях.“ Майка беше приказлива и говореше с един чудесен инстинкт за изразителност и живописност. Имаше в речта й повторения, които й придаваха особен ритъм. Говорейки например за едно посещение на тетка ни Доля, тя ще почне: „Дойде снощи тетка ти Доля. Дойде и ми рече…“ Или за някое необикновено странно събитие „Станало чудо, чудо невидено и от никого нечуено.“ Тя обичаше да употребява старовремски думи. За едно чорбаджийско семейство, в което ставали често крамоли и което се намесваше буйно и в градските раздори, тя казваше „У ними пѝтом чо̀(в)ек немат, сѝте са недо̀ветни.“ 16Чувал съм от нея и други старовремски думи. Питаха ли я дали по-далечни роднини идват често у нас, тя отговаряше „Идат, идат — от но̀вина на по̀гибеш.“

Нейната находчивост беше прочута у всички, които я познаваха. Тя имаше бърз отговор за всяко положение и никое лице, колкото и високопоставено да е, не можеше да я смути.

През 1904 година бяха назначени при главния инспектор на Македония Хилми пиша двама цивилни агенти, един австриец и един русин, които трябваше да представляват един вид международен контрол. При обиколка в областта те пристигнали и в Ресен. Австриецът, Мюлер фон Сентгеорги (Mueller von Szentgoeryi), когото бях срещал във Виена, казал, че иска да посети родителите ми. Той пристигнал у дома, придружен от мюдюрина и от по-видните турци. Баща ми бил изненадан от такава чест и доста смутен при мисълта как ще гледат след това турците на него. Но посрещнал високия гост с това голямо достойнство, което той умееше да покаже в такива случаи. Австриецът говореше сръбски, тъй като бе служил в Босна, и турски, тъй като бе свършил академията на източните езици във Виена. Той ме хвалил много, казал, че съм бил учен, че съм познавал Европа. „Такъв човек, казал той на турците, трябваше да бъде тук и да взима участие в управлението на тази страна.“ После поискал да види майка ми. Тя влязла и за голямо изумление на присъствуващите турци, които никога не бяха помислювали, че такава почит може да се покаже на една жена, той й целунал ръката. „Искаш ли да те заведа при Симеона?“ — попитал я той. — „Да ме заведеш при него е лесно, казала майка ми, мъчното е него да доведеш тука.“ Намекът бил ясен. Майка ми искала да каже: „Дайте свобода на Македония, и син ми сам ще се завърне.“ Австриецът се усмихнал и казал: „И това ще бъде.“ „Господ да те чуе!“ — рекла майка ми и си излязла.