Симеон Радев - Ранни спомени

По-старият ми брат Владимир беше на тридесет и шест години и дълго време пушач, когато за пръв път запали цигара пред него, и то по негово настояване. Сам баща ми даваше пример на тази семейна йерархия. Неговото отношение към дядо ми беше проникнато от много голяма почит. Майка ми ни разказваше даже един необикновен пример на синовна покорност от негова страна. По едно време баща ми канил у дома един свой приятел да го учи на табла. Дядо ми гледал на това с недоволство, като на нещо неприлично и накрай казал на баща ми: „Ще извадиш тая табла от къщата или ще взема секирата и ще я направя на парчета.“ Баща ми, вече възрастен човек, с няколко деца, се преклонил пред тая воля.

Баща ми беше учил гръцки при един учител от Охрид, Бодле, който изглежда да е бил добър елинист. (Понататък ще разкажа как българското чувство било пробудено у него като дете и как прекъснал гръцкото си учение.) От него той бе запазил известни следи. Някои работи от светото писание той ни цитираше на български и на гръцки. Когато бе сърдит на някого, не искаше да го види, викаше „истиразмон!“ 18и вместо „император“ казваше „имбератор“, по подражание на гърците, които буквите „м“ и „п“ наедно произнасят като „б“. Откъснат от училището, той неуморно бе работил за своето самообразование. Български книги били рядкост тогава в тоя кът на Македония и жаждата му да се учи по тях оставала неудовлетворена. По-сетне от Цариград пристигали по някои броеве от издаваните там български вестници, които минавали от ръка на ръка. За тях баща ми казваше, че ги търсел така, както първите християни търсели посланията на апостолите.

Едно щастливо събитие за неговото самообразование било пристигането в Ресен като учител на Захари Чинтулов, брат на известния ни поет Добри Чинтулов. Той донесъл със себе си една жива струя от българския възрожденски дух и пръскал въодушевление. От самото си пристигане той се настанил у нас, у дома, и до края на учителствуването си той бил като член на семейството. „Година и половина съм го кърпила и прала, казваше майка ми. Но да бяха десет години, пак нямаше да ми бъде жал.“ Баща ми живял със Захари Чинтулов, млад като него, в постоянно споделяне на мисли и чувства. Тия разговори разширили хоризонта на баща ми, разкрили му в горди представи миналото и надеждите на българската обшност и му дали още по-силен подтик за самообразование. Добри Чинтулов, съчинител на бунтовнически песни, бил по свидетелството на съвременниците, тих, хрисим човек; брат му Захари бил, напротив, възторжена романтична натура — на нея той станал и жертва. Влюбен в една млада мома в Ресен, която отказвала да се омъжи за него, полудял. Целият град бил потопен в скръб за него. „Аз плаках като за брат“ — ми разказваше майка ми.

Голямо влияние върху баща ми е имало и друго едно лице от особена важност.

В 1874 година пристига в Ресен като пръв български охридски митрополит, след унищожението на Охридската патриаршия, Натанаил. След учредяването на Екзархията не един от българските владици пое фанариотската традиция на гордост, деспотизъм и сребролюбие — достатъчно е да четем какво е писано във вестниците на Ботева и Каравелова за Иларион Макариополски.

Натанаил бил — това бяха думите на баща ми — „пастир добрий“. Неговата врата, неговата кесия били отворени за бедните. Той показвал остър, заповеднически тон, но само към чорбаджиите. Не скривал омразата си към турската власт. Поради тая омраза той не научил турския език. На турските големци говорел на български и при разпри с тях казаал им: „А, море, турчино!“ Любопитно нещо, турците въреки тия му обноски го уважавали. Той обичал много да идва у дома. Баща ми му се нравел със своята възторженост за българщината и чистото си сърце. Натанаил го целувал по челото и му казвал „Блажена утроба носивша те.“ В 1877 година, след обявяването на Руско-турската война, Натанаил — както стана и с други български владици — бе вдигнат от турското правителство и повикан в Цариград. На заминаване през Ресен той казал на баща ми: „Ще се върна с руските войски.“ Оставил у нас част от своята библиотека. Баща ми дълго я пазил, но поради честите обиски от страна на властта, които ставаха у дома, я пръснал по селата.

Родителите ми често приказваха за Натанаила. Смятаха го за светец на семейството. Баща ми казваше: „Ако някога отидеш в България, първата ти длъжност е да го намериш, да му целунеш ръка и да поискаш благословия за тебе и за целия ни род.“ След свършването на лицея пристигнах в княжеството и изпълних тоя завет. Но направих и нещо повече. В своята книга „Македония и Българското възраждане“ дадох един портрет за него. Дотогава той бе останал непознат. Забравата, в която бе потънал, личи от един невероятен факт.