Симеон Радев - Ранни спомени

Дете, аз познавах много от клиентите на баща ми. Някои от тях бяха близки или далечни роднини от селата. Те идеха обикновено на дюкяна, но някой път и в къщи. Селянките понякога и мене търсеха, защото аз им пишех писмата до мъжете им в Цариград. Виждам се в пазарен ден, събота, в дъното на дюкяна, клекнал на колене пред един от сандъците, които по-рано бяха носили газени тенекии. Аз пиша, една селянка до мене ми диктува. Писмата почваха винаги със същия увод: „Кланяйне 25со здравйе от мене, жена ти Ленка, до тебе мъжу Митре!“ После идеха поздравите от свекъра, от свекървата, ако такава имаше, и от децата, всички назовани по име. Писмата бяха понякога радостни: „Кравата се отели, жребчето порасна, нивите са добри, децата са здрави, едното вече оди на училище.“ Други бяха много скръбни: „За̀що, мъжо, толку време от тебе немам ни книга, ни пари?“ Следваше описание на немотията и после позив за опомняне: „Ако не ти е жал за мене, жаляй барем децата!“ Други писма изказваха сърдечна мъка: „Кога, мъжо, ке се вратиш? От чекане душа ми не остана. И со̀лзи вѐке немам да плача.“

Трябва да кажа, че писма с такива болки бяха рядкост. Семейното чувство беше силно у селяните и при техния тежък труд в Цариград грижата за домашните им съпътствуваше всичките им мисли. Но имаше и някои, които претърпяваха влиянието на живота в Цариград, стояха там с години, забравяйки жена и деца.

Аз съм изпълнявал писарска длъжност и при друг един случай — когато имаше сватба у някои роднини. Тогава ми даваха да пиша поканите. За тях имаше една редакция, съчинена от някой от учителите: „Умолявате се да почетете с фамилиарното си присъствие бракосъчетанието на…“ и пр.

Полицаджиите, както казах вече, отиваха три пъти в годината в Цариград преди Коледа, преди Великден и преди Св. Богородица. Те се срещаха със своите клиенти в църквата „Св. Стефан“ във Фенер, в някое кафене, държано от нащенец; понякога отиваха да ги дирят по градините. На отиване носеха със себе си куп писма от семействата. Пощата намираше, че това е едно нарушение на нейните привилегии, и случваше се понякога да ги обискира по пътя след излизането им от Ресен. Няма нужда да казвам, че това се свършваше с рушвет към чиновника. На връщане те носеха от клиентите си пари и подаръци за домашните им. Пристигането на полицаджиите беше за селата голямо събитие, нетърпеливо чакано. След като те пристигнеха, дюкяните им се пълнеха със селяни, дошли да чуят за своите. Повечето бяха радостни, защото знаеха, че новините ще бъдат добри. Други, толкова пъти забравяни, пристъпяха с притеснение и някакъв срам. Когато им се кажеше, че за тях няма нишо, лицето им ставаше като попарено от слана. Те си отиваха с наведени очи и като че ли искаха да изчезнат, за да не ги гледа вече никой. Аз дълго съм живял след това, но рядко съм виждал в живота си такава жалостна гледка. Тогава добих първата си идея за човешките страдания. Сърцето и на мен се свиваше.

Баща ми имаше клиенти и от Преспата. За тях той говореше с голямо уважение. Те били честни и с голямо външно достойнство. „Като че ли всички са потомци на Самуила!“ — казваше той. Идеха от Преспа и някои бегове албанци. Те бяха бегове, както в Кавказ имаше князе: малко имот, голямо име. Купуваха от дюкяна главно платове за жените си. Добри платци, баща ми се отнасяше към тях с голямо внимание и почести. Но тук го прекали по един любопитен начин.

Той знаеше малко албански и на тоя език ги посрещал. Казвал им по приетия обичай: „Мисерде, ор бег“ — което значи: „Добре дошъл, о бег.“ Дошло му на ум обаче да употреби вместо бег друга една дума, която смятал за още по-ласкателна, и взел да казва: „Мисерде, ор лакорич!“ Те кръстосвали ръце върху гърдите си и казвали: „Е, лакорич, чорбаджи, лакорич!“… Но вече не се връщали. Заинтригуван от това, баща ми попитал един свой приятел, пак албанец, как си обяснява той това им поведение. „Аз на такава чест ги имам, казвам им: «Мисерде, ор лакорич.»“ „Така ли? — почнал да се смее арнаутинът. — А бре, лакорич значи голтак.“ „Оттогава — добавяше баща ми — се зарекох да не употребявам думи, на които не зная смисълта.“

Турците

През август 1941 година отидох в Ресен да видя родния си град и да покажа Македония на жена си, която не я познаваше. Няколко дена след пристигането ни дойде да ме посети един турчин от съседите, в стари връзки с нашето семейство. Той оживено ни разказваше как бързо пристигнали нашите войски, след като сръбските заминали. „Чухме да идат и ето ги; добре ви найдофне!“ Жена ми изказа учудването си, че тъй добре говори български. „Защо се чудиш — отговори той, — ако сваля феса си, ще познаеш ли, че съм турчин?“ Действително физиономията му беше чисто славянска — по-славянска, отколкото у някои българи в Ресен, за които, ако се гледа по лицето им, може да се помисли, че са потомци на ордата на Кубера, брат на Аспаруха, която орда, както казва историята, се заселила по нашите места. Потурчени славяни има доста в Ресен, но особено в селата. 26