Симеон Радев - Ранни спомени

Мехмед ага се поставяше като един вид покровител на християните; те ходеха при него за защита при разни случаи: когато например арнаутите са искали в някое село да потурчат някоя хубава българка; когато някои откупувачи на десятъка са прекалявали в злоупотребленията си; когато някои турци от самия град се отдавали на безчинства. Неговото покровителство не било обаче безвъзмездно. Винаги някои подаръци трябвало да го предшествуват. „Няколко нощи наред — разказвала ми е тук, в София, една моя съгражданка — идеха арнаути из крайните улици да напират и да се опитват да влязат у нас да ни грабят. Ние подпирахме вратите и треперехме. Най-сетне паднахме на молби пред Мехмед ага. Занесохме му везани чехли за ханъмите и няколко аршина коприна. Той ни каза: «Отсега нататък можете да си оставите вратата отворена и да спите спокойно.» Така и стана. Мехмед ага не чакаше подаръци само от молителите. Той взимаше един вид негласен данък от града и селата. Когато някои селяни бяха виканн да помагат в чифлиците му, за надница не можеше да става дума. Нито търговците и еснафът очакваха плащане, когато той пратеше в дюкяните им да се купи нещо за него. Той обаче не употребяваше за това насилие. Еднъж баща ми, млад и буен, дръзнал да му откаже тази от всички приета дан. «Дойде на дюкяна един слуга на Мехмед ага — разказваше той, — поиска за него разни сърми, чоха, коприна и пр. „Когато ще донесеш парите“ — казах му аз. Той си отиде, без да каже нещо. Но след няколко дни, като минавах по чаршията, Мехмед ага, седнал по обикновеному на кепенците на една берберница, ми направи знак с чибука да се приближа. „А бре, Радевче, не ти ли е мила младостта“ — попита ме той, като впери очите си в мене. „Мила ми е, аго, отговорих аз, но мила ми е и стоката, когато трябва да я дам без пари.“ Той ме погледна някак учудено и погледът му остана дълго върху мене, После, без да продума, направи пак знак с чибука да си вървя. Може би че моята смелост му се понрави, но както и да е, след това нищо лошо не ми се случи.»

Мехмед ага умря още когато бях малък. Той остави трима синове. Най-старият от тях, Али ага, ходи в Цариград и донесе оттам по-други понятия. Той бе в добри отношения с баща ми. Помня да е идвал у нас на посещение за Великден. Идването му беше много церемониално. Братята му го придружаваха. Но колко голямо беше у турските семейства чувството за почитание! Докато Али ага, седнал на едно седжаде край оджака, приказваше с баща ми, те стояха изправени до стената откъм вратата. През това време няколко семейни чакаха в двора. Цялото семейство се изсели сетне, след войните, в Турция.

Когато в 1941 година ходих в Ресен, видях, че къщата им била купена от вуйчо ми Димитрия. Тя е двуетажна, с много стаи и чардаци, таваните й са дървени, с хубава резба. Минавах край нея, когато, малък, ходех в училището, и си спомних чувството на неволен трепет, който ми вдъхваше тя тогава, дотолкова името на Мехмед ага я правеше тържествена и опасна. Сега нейният долен етаж служеше за болница на българската войска.

Мехмед ага имаше по селата няколко чифлика. Как беше стигнал той до това богатство? Не зная. От баща си съм чувал само, че бил служил на млади години при прочутия египетски паша Мехмед Али, албанец като него. От Египет той се завърнал с пари и име.

Старият Мехмед ага беше единственият турчин, задаващ страх на българите. От другите турци, принадлежащи към по-високата класа, нямаше нито един, против когото да съм чувал оплаквания. Всички имаха добро възпитание, по своя турски стил, и към християните се държаха добре. Баща ми имаше добри отношения с най-видните. Дълги години, посочван от тях, беше избиран за член на управителния съвет на града.

Но всички връзки на баща ми с важните турци бяха връзки на взаимна учтивост. Само с един имаше искрено приятелство — Абдула ага или както го наричаха — Абия. В градинката си, пълна с рози, за което я наричаха гюлбахче, той свирел на саз, съчинявал си песни и ги пеел. Баща ми ходеше при него на разговор — Абия също идеше у нас. Беше от бекташиите, секта, която се чувствува близко до християните. Според него имало четири книги, които съдържат божествената истина: Старият завет, Евангелието, Коранът и Талмудът. Помня даже старовремски стихове, които за потвърждение на своята мисъл той цитираше

Неговата благосклонност към християните отиваше толкова далеч, че й се чудя. Една вечер, у дома, чух да казва на дядо ми: «Хайде бре, Раде, да те женам за майка ми.» «Харна ти е, аго, дръж си я дома» — отговорил дядо ми, а на мене пошепна «Синче, турчин вера нема.»