Симеон Радев - Ранни спомени

Споменах, че с Мюлер бях се запознал във Виена. Беше 1902 година. Това стана по начин, който и сега, след толкова години, ми се вижда странен. Бях отседнал в хотел „Хамеранд“. Сутринта, едвам събуден, вратата се отвори — влезе непознат на мене човек. Той не каза името си, нито защо е дошъл, а седна на стол и почна да говори. По всичко изглеждаше на важен човек и първата ми мисъл беше, че той е от полицията. Когато 1900 година издавах в Женева вестник „L’Effort“, вестник за пропаганда на македонското движение, пишех против Австрия, защото я смятах за наш враг, като противник на автономията на Македония. В един от броевете бях се отправил към австрийския император и пишех „Внимавайте, Ваше Величество, да не хвърлите в отчаяние един народ, който се бори за свободата!“ Тия думи можеха да се вземат като заплашване. Вероятно, мислех си, моят посетител идеше да види кой е този човек, който взема такъв тон. Разговорът ни беше доста дълъг, но след повече от половин век не мога да си го спомня добре. Той се отнасяше досежно Македонската революционна организация: какви сме ние и що искаме. Стараех се да го убедя, че като се противопоставя на автономията, Австрия върви срещу своите интереси, тъй като автономна Македония, поставена под европейски контрол, най-добре ще осигури пътя на Австрия към Солун. По онова време бях изучил вече доста добре историята на Източния въпрос — особено последната му фаза след Кримската война. Той слушаше и сегиз-тогиз задаваше въпроси.

По-сетне се научих, че непознатият посетител бил Мюлер фон Сентгеорги, началник на разузнавателния отдел във вътрешното министерство, по-рано генерален консул в Одеса, след това на голяма служба в Босна — Херцеговина. Запознат от Одеса с политиката на Русия в Близкия изток и в Босна — Херцеговина, изучил балканските въпроси — австрийското правителство избрало него като най-подходящо лице за мисията, поета в Македония.

Втори път нямах случай да се срещна с Мюлер фон Сентгеорги, но, види се, моите познания по международната политика му направили впечатление и му дали идеята да ме приближи към Австрия. Така само може да се обясни посещението му у дома.

Като се научил за тая постъпка на своя австрийски колега, който гледал да печели популярност между българите, и руският цивилен агент Гирс посетил родителите ми. Когато баща ми по-късно разказваше за тия посещения, попитах го: „Как те гледаха след това турците? С лошо око?“ — „Не, отговори той, напротив, станаха по-внимателни към мен. Смятаха ме един вид под чуждо покровителство.“

Баща ми и майка ми живееха в съвършен сговор. Аз не помня през цялото си детство той да е казал сърдита дума или тя да се оплаче от него. Авторитетността на баща ми и съпружеската преданост на майка ми еднакво способствуваха за тази хармония. Имаше само един въпрос, по който те сегиз-тогиз влизаха в препирня. Майка ми беше слаба, имаше да води тежко домакинство: свекър, мъж, куп деца. Тя видимо изнемогваше. Да се вземе слугиня не беше възможно поради ресенските нрави. Бедни момичета от града, съвсем малко на брой, са отивали слугини в Битоля, но никое от тях нямаше да приеме да слугува в Ресен. От селата нямаше пример някоя мома да е станала слугиня. Понякога по настояването на баща ми идваше някоя бедна жена временно да помага. Но майка ми с мъка я понасяше. „Не искам, казваше тя, чужди жени да ми гледат къщата, аз сама съм кадърна!“ Напразно баща ми й казваше, че един ден ще капне. Тя продължаваше упорито своя непосилен труд, в много случаи, според баща ми, ненужен. Баща ми продаваше сапун; майка събираше пепелта от огнището и вареше сапун за вкъщи. Баща ми продаваше американ, хасе и пр.; майка ми сядаше на разбоя и тъчеше платно! „Защо се мъчиш без нужда?“ — казваше баща ми. „Така правят всички домакини“ — отговаряше майка ми.

С крехка природа, омъжена на седемнадесет години, осем пъти майка, тя, доброволна мъченица на семейния труд, преждевременно остаря. Когато в 1905 година дойде в София — минали бяха осем години, откак не бях я виждал, — сърцето ми се сви от болка. От нейната младост нищо не бе останало освен живата й мисъл, светлата й памет и това чувство за хумор, което бе част от нейната жизненост.

Чувството за хумор бе може би най-отличителната черта на майка ми. Аз имах грамофон и много плочи. Майка ми ме караше главно да турям плочи с песни от френски комици. Тя не разбираше нищо от думите им, но те будеха у нея един радостен смях.

Тя се върна отново в Ресен. Но аз бях решен да не я оставя вече там. На следната година баща ми, тя и по-големият ми брат Владимир се настаниха при мен в София. Тук майка ми почна да се съвзема. Една прислужница гледаше домашната работа. Тя се радваше сега на почивка, на каквато по-рано никога не би склонила. Идеха да я виждат ресенки, живущи в София, някои от които роднини. Това бяха дълги разговори със спомените от родния град и миналото време. Идеха при мене другари от писателския свят и понякога сядаха на приказки с нея. Те обичаха нейното остроумие, мъдростите й, както и забавния начин, по който тя разказваше. Хармонията между нея и баща ми продължаваше, както беше и някога, но сега с един особен оттенък от нейна страна. Насърчавана от брат ми и от мен, тя сега обичаше да го закача. Баща ми се смееше, но малко учуден. Като че ли виждаше пред себе си нов човек. През лятото аз им изпращах понякога файтон, за да отидат на разходка до четвърти километър. Първия път баща ми побързал да се качи по-напред. Вечерта майка ми го попита: „Ти чорбаджия ли си, или интелигенция?“ „Интелигенния“ — отговори решително баща ми. „Тогава — каза тя — ще ме чакащ първа аз да се качвам и когато спре файтонът, ще ми подаваш ръка да сляза!“