Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

Но имаше известни съмнения относно това на пръв поглед достоверно обяснение. Планината Зевс беше неправилна пирамида, а не обичайният вулканичен конус; освен това радарите не бяха зарегистрирали характерните за подобни случаи потоци от лава. Няколкото мъгливи снимки, направени чрез телескопите на Ганимед през една открила се за малко пролука в облаците, показваха, че тя е изцяло покрита с лед като замръзналия пейзаж около нея. Какъвто и да беше правилният отговор, появяването на планината Зевс очевидно е било травматично събитие за света, над който се издигаше, защото целият причудлив релеф от начупени ледени блокове от тъмната страна на спътника беше напълно променен.

Един независим учен беше изложил теорията, че Зевс е „космически айсберг“ — парче от комета, което е паднало върху Европа от космоса. Очуканият Калисто беше достатъчно доказателство, че такива бомбардировки е имало в далечното минало. Тази теория не беше много популярна на Ганимед, чиито бъдещи колонисти и без това си имаха достатъчно проблеми. Те бяха много облекчени, когато Ван дер Берг убедително опроверга теорията; всяка ледена маса с такива размери би се пръснала при сблъсъка — а дори и ако това не станеше, гравитацията на Европа, колкото и слаба да беше, твърде бързо би причинила нейното срутване. Радарните измервания показваха, че въпреки постепенното потъване на Зевс планината все пак бе запазила цялостния си релеф напълно непроменен. Теорията за леда не беше вярна.

Проблемът, разбира се, можеше да бъде разрешен чрез изпращане на сонда, която да мине през облачната мантия на Европа. За съжаление това, което се криеше под тази плътна обвивка, явно не обичаше любопитните.

ВСИЧКИ ТЕЗИ СВЕТОВЕ СА ВАШИ — ОСВЕН ЕВРОПА. НЕ СЕ ОПИТВАЙТЕ ДА СЕ ПРИЗЕМИТЕ ТАМ.

Това последно съобщение, изпратено чрез космическия кораб „Дискъвъри“ точно преди неговото унищожаване, не беше забравено, но непрекъснато се водеха спорове как трябва да се разбира. Дали „приземяването“ се отнасяше за сонди-роботи, или само за кораби с екипаж? А как стоеше въпросът с прелитането над спътника — с екипаж или без? Или пък балони, които да летят в горните слоеве на атмосферата?

Учените бяха нетърпеливи да открият отговора, но широката общественост показваше недвусмислени признаци на нервност по въпроса. Човек не биваше да си играе със сила, която бе способна да взриви най-голямата планета в Слънчевата система. А и щяха да са необходими векове, за да бъдат изследвани и разработени Йо, Гани-мед, Калисто и дузините по-малки спътници; Европа можеше да почака.

Поради това Ван дер Берг неведнъж беше съветван да не губи ценното си време за изследвания без практическо значение, когато на Ганимед имаше толкова много работа. („Къде можем да намерим въглерод — фосфор — нитрати за хидропоничните ферми? Доколко е стабилен склонът Барнърд? Има ли опасност от ново свличане на кал във Фригия?“ И така нататък, и така нататък…) Но той беше наследил от своите холандски предшественици заслужената репутация на упорит човек; дори когато работеше върху многобройните си други проекти, той не преставаше да хвърля погледи през рамо към Европа.

И един ден, само за няколко часа, силен вятър откъм тъмната страна на спътника прочисти небето над планината Зевс.

„Аз също ще оставя всичко, което някога съм имал…“

От кои дълбини на паметта му този стих бе изплувал на повърхността? Хейуд Флойд затвори очи и се помъчи да се съсредоточи върху миналото си. Несъмнено беше от поема — а той не бе прочел и ред поезия, след като завърши колежа. Дори и там прочетеното не беше много, освен на един кратък семинар, посветен на английската литература.

Без по-подробни данни компютърът на станцията щеше да има нужда от известно време — може би десетина минути, — за да открие този стих сред цялата английска литература. Но това нямаше да е честно (а щеше да излезе и доста скъпо) и Флойд предпочете да приеме интелектуалното предизвикателство.

Това несъмнено бе военна поема — но за коя война? През XX век те бяха толкова много…

Той все още се мъчеше да разпръсне мъглата на спомените си, когато гостите му пристигнаха, движейки се с леката, бавна грация на хора, които от дълго време живеят в условията на една шеста от земната гравитация. Обитателите на „Пас-тьор“ бяха силно повлияни от така нареченото центрофужно напластяване; някои хора изобщо не напускаха централната част, където гравитацията беше нулева, докато тези, които се надяваха един ден да се върнат на Земята, предпочитаха режима, при който теглото им беше почти нормално — в краищата на огромния, бавно въртящ се диск.