Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

Имаше някаква странна ирония във факта, че и Крис I, и Крис II бяха загубили бащите си в космоса, макар и по съвсем различни начини. Флойд се беше завърнал при осемгодишния си син за кратко, и то като напълно непознат човек: Крис П поне беше имал баща през първите десет години от живота си, преди да го загуби завинаги.

А къде ли беше Крис тези дни? Нито Керълайн, нито Хелена — които сега бяха най-добри приятелки — знаеха дали той е на Земята, или в космоса. Но това беше типично за него; само една пощенска картичка с клеймо от база „Клавиус“ беше осведомила семейството за първото му пътуване до Луната.

Картичката на Флойд все още беше залепена на видно място над бюрото му. Крис II имаше добро чувство за хумор — и познаваше историята. Той беше изпратил на дядо си прочутата фотография на монолита, извисяващ се над фигурите в скафандри, събрали се около него в изкопа на кратера Тихо преди повече от половин век. Всички останали от групата вече бяха мъртви, а самият монолит вече не беше на Луната. През 2006 г., след много спорове, той бе донесен на Земята и изправен — като странно копие на централната сграда — на площада на Обединените нации. Той трябваше да напомня на човешката раса, че тя вече не е сама; пет години по-късно, когато Луци-фер блестеше в небето, това напомняне вече не бе необходимо.

Пръстите на Флойд леко трепереха. Понякога дясната му ръка като че ли водеше свой собствен живот, докато отлепяше картичката, за да я пъхне в джоба си. Това щеше да бъде едва ли не единствената лична вещ, която щеше да вземе със себе си на борда на „Юнивърс“.

— Двайсет и пет дни. Ще се върнеш, преди да забележим, че те няма — каза Джери. — А между другото, вярно ли е, че и Димитри ще бъде на кораба?

— Този дребен казак! — изсумтя Джордж. — Аз дирижирах неговата Втора симфония през ’22-ра.

— Това не беше ли случаят, когато първата цигулка повърна по време на ларгото 5 5 Част от музикално произведение, отличаваща се с бавно, тържествено звучене. — Б. пр. ?

— Не — това беше Малер, а не Михайлович. А освен това беше от духовите инструменти, така че никой не забеляза — освен онзи нещастник, който свиреше на тръбата — продаде я на следващия ден.

— Измисляш си!

— Разбира се. Но предай поздравите ми на стария негодник и го попитай дали си спомня нощта, която прекарахме във Виена. Кой още ще бъде на кораба?

— Чух ужасяващи слухове за тълпи от журналисти — каза замислено Джери.

— Уверявам ви, до голяма степен са преувеличени. Всички сме подбрани лично от сър Лорънс заради нашата интелигентност, остроумие, красота, чар или други подобни добродетели.

— А не поради това, че сте излишни?

— Сега, като го казваш, си спомних, че всички трябваше да подпишем един доста потискащ правен документ, освобождаващ Космически линии Цанг от всякаква възможна отговорност. Между другото, моят екземпляр е в документите ми.

— Можем ли да припечелим нещо от него? — запита Джордж с надежда.

— Не — адвокатите ми казват, че той е с железни правила. Компанията Цанг ще ме заведе до Ха-леевата комета и обратно, ще ми осигури храна, вода, въздух и стая с изглед.

— А в замяна?

— Когато се върна, ще направя всичко възможно за реклама на бъдещите полети, ще се появя по телевизията, ще напиша няколко статии — всичко това е напълно приемливо, в замяна на такъв шанс. 0, да — освен това ще забавлявам спътниците си — и обратното.

— Как? Ще танцуваш и ще пееш?

— Ами, смятам да пленя слушателите си с подбрани откъси от моите мемоари. Но не мисля, че ще мога да се меря с професионалистите. Знаете ли, че Ива Мерлин ще бъде на борда?

— Какво! Как са успели да я измъкнат от уединението й на Парк Авеню?

— Сега би трябвало да е на сто и… о, извинявай, Хей.

— Тя е седемдесетгодишна, плюс или минус пет години.

— Остави минуса. Бях още хлапе, когато се появи „Наполеон“.

Настъпи дълга пауза, през която и тримата се върнаха към спомените си за този прочут филм. Въпреки че някои критици смятаха за най-добрата й роля Скарлет О’Хара, широката публика все още идентифицираше Ива Мерлин (или Евелин Майлс, с това име бе родена в Кардиф, Южен Уелс) с образа на Жозефина. Преди почти половин век оспорваният епос на Дейвид Грифин беше възхитил французите и вбесил англичаните — макар че сега и двете страни бяха съгласни, че понякога той е позволявал на артистичните си импулси да надделеят над историческите факти, особено в зрелищ-ните финални сцени на коронацията на императора в Уестминстър-ското абатство.