Артур Кларк: Одисея в космоса

Зад всеки жив в сегашния момент човек стоят трийсет призрака, защото такова е съотношението между броя на живите и броя на мъртвите. От зората на времето до наши дни около сто милиарда човешки същества са тъпкали планетата Земя.

Тази цифра е интересна, защото по едно странно съвпадение нашата Галактика — Млечният път, се състои от приблизително сто милиарда звезди. Така че за всеки човек, който е живял на този свят, блести по една звезда.

И всяка от тези звезди представлява едно Слънце, често много по-блестящо и по-красиво от малката, най-близка до нас звезда, която ние наричаме Слънце. Много — а може би и повечето — от тези далечни слънца притежават планети, които се въртят около тях. Така всеки член на човешкия вид, като се започне от първия човек-маймуна, може да получи свой собствен свят, бил той рай или ад.

Колко от тези райски или адски светове са обитаеми днес и от какъв вид същества, ние все още не знаем; най-близкият от тях е един милион пъти по-отдалечен от нас, отколкото е Марс или Венера, тези все още твърде далечни цели на идващото поколение. Но бариерите на разстоянието започват да се рушат и един ден ние ще срещнем сред звездите равни нам или по-високо стоящи от нас.

Хората винаги са проявявали мудност при разглеждането на тази перспектива; някои все още мислят, че тя никога не ще се превърне в действителност. Обаче все повече хора се запитват: „Защо такива срещи не са ставали досега, щом и самите ние сме вече на път да се впуснем в космоса?“

Наистина защо? Тази книга дава възможен отговор на този напълно логичен въпрос. Но, моля, не забравяйте, че това е само една научнофантастична повест.

Действителността, както винаги, ще се окаже много по-странна.

Артър Кларк

Сушата продължаваше вече десет милиона години и господството на чудовищните гущери отдавна беше завършило. Тук, на екватора, на континента, който един ден щеше да стане известен под името Африка, борбата за съществуване бе достигнала нов апогей на жестокост, а победителят все още не се очертаваше. В тази гола и изсушена земя можеха да благоденстват или поне да се надяват да оцелеят само дребните, бързите или свирепите.

Хората-маймуни от степта не притежаваха нито едно от тези качества и затова далеч не благоденстваха; в действителност те отдавна бяха тръгнали по пътя, водещ към изчезване на расата. Петдесетина от тях обитаваха няколко пещери, надвиснали над една малка изсъхнала долина; през нея бавно течеше рекичка, която получаваше водите си от снеговете в планините, отстоящи на 320 км на север. Понякога рекичката напълно изчезваше и всички живееха под угрозата на жаждата.

Членовете на това стадо бяха винаги гладни, а сега направо умираха от глад. Когато първите слаби проблясъци на зората проникнаха в пещерата, Муун-Уочър [1] Муун-Уочър — онзи, който гледа, наблюдава Луната. — Б.пр. видя, че през нощта баща му бе умрял. Той не знаеше, че Старият е негов баща, защото не бе в състояние да разбере подобно родство, обаче, когато погледна измършавялото тяло, почувства неясно безпокойство, което навярно бе предшественикът на тъгата.

Две бебета вече скимтяха за храна, но се умълчаха, когато Муун-Уочър им изръмжа. Една от майките, защищавайки бебето, което не бе в състояние да изхрани, както трябва, му отвърна с гневно ръмжене, но Муун-Уочър нямаше сили дори само да я плесне за тази нейна дързост.

Навън беше вече достатъчно светло, за да може да се излезе от пещерата. Муун-Уочър повдигна съсухреното тяло и го повлече след себе си, привеждайки се под ниския свод на пещерата. Щом излезе навън, той метна трупа през рамо и се изправи — единственото животно на този свят, способно да извърши това.

Сред членовете на своето стадо Муун-Уочър беше почти гигант. Той беше висок около метър и половина и въпреки че постоянно гладуваше, тежеше над 45 кг. Косматото му мускулесто тяло беше нещо средно между маймуна и човек, обаче главата му беше по-близка до човешката, отколкото до главата на маймуна. Челото му беше ниско, а над очните кухини черепът беше изпъкнал; неговите гени безпогрешно носеха зачатъка на бъдещото човечество. В погледа му, отправен към враждебния свят на плейстоцена, вече проличаваше нещо, което го отличаваше от маймуната. В тези тъмни, дълбоко хлътнали очи проблясваше съзнание — първото указание за разум, който вероятно нямаше да може да се изяви и след стотици хиляди години и който можеше скоро да угасне завинаги.