Артур Кларк: Одисея в космоса

Ето защо Муун-Уочър се взираше в кристалния монолит без да мигне, докато мозъкът му оставаше открит за все още несигурни умствени процеса. Често имаше чувството, че му се повдига, но винаги усещаше глад и от време на време ръцете му несъзнателно се свиваха в юмрук по начин, който щеше да определи новия му начин на живот.

Когато върволицата глигани прекоси пътеката, сумтейки и грухтейки, Муун-Уочър внезапно се спря. Глиганите и хората-маймуни взаимно не си обръщаха внимание, защото между тях нямаше противоречиви интереси. Подобно на повечето животни, които не си съперничеха в търсенето на една и съща храна, те просто не си заставаха на пътя.

Но днес Муун-Уочър ги наблюдаваше, колебаейки се, чувствайки се някак си несигурен, тласкан от вътрешни импулси, които не разбираше. Внезапно като на сън той започна да търси нещо по земята; но дори и да притежаваше способността да говори, не би могъл да обясни какво точно търси. Той щеше да познае това, което търсеше, едва когато го видеше.

А това беше тежък, остър камък, дълъг около 15 сантиметра, който въпреки че не пасваше добре в ръката му, сигурно щеше да свърши работа. Когато хвана камъка в шепата си, Муун-Уочър остана изненадан от внезапно увеличилото се тегло на ръката му, но същевременно изпита приятно чувство на сила и власт. И той се запъти към най-близкия глиган.

Това беше младо, глупаво животно. Въпреки че наблюдаваше човека-маймуна с крайчеца на очите си, той не му обърна достатъчно внимание, а след това беше твърде късно. Та защо трябваше да подозира тези безобидни същества в някакви лоши намерения? Животното продължи да изкоренява тревата, докато каменният чук на Муун-Уочър замъгли и без това неясното му съзнание. Стадото продължаваше да пасе, без да проявява признаци на тревога, защото убийството бе станало бързо и тихо.

Хората-маймуни се бяха спрели, за да наблюдават; те се струпаха около Муун-Уочър и жертвата му учудени и възхитени. Един от тях вдигна окървавеното оръжие и започна да удря с него мъртвата свиня. Други също се присъединиха към него с пръчки или камъни кой каквото намери, докато умрялото животно се превърна в безформена маса.

По-късно това им омръзна; някои се отдръпнаха, а други стояха разколебани край неузнаваемия труп — бъдещето на един свят, който очакваше тяхното решение. Измина учудващо дълго време, докато една от кърмещите самки започна да ближе окървавения камък, като го държеше в лапите си.

Още по-дълго време измина, преди Муун-Уочър действително да разбере — въпреки всичко онова, което му бе показано, че вече не е необходимо да гладува.

Сечивата, за целта, за която бяха програмирани, бяха твърде прости и все пак можеха да променят този свят и да направят хората-маймуни негови господари. Най-примитивното от тях бе камъкът, държан в ръка, който многократно увеличаваше силата на удара. След това дойде костният топор, който удължи размаха, а можеше и да бъде средство за защита срещу зъбите или ноктите на разярени животни. Благодарение на тези оръжия неограничените количества храна, която бродеше из саваната, беше тяхна.

Обаче хората-маймуни сега се нуждаеха и от друга помощ, защото зъбите и ноктите им не бяха в състояние да разкъсват нещо, по-голямо от заек. За щастие природата им предлагаше най-усъвършенстваните сечива, които изискваха от тях само достатъчно съобразителност, за да ги вземат.

Най-напред се появи грубият, но извънредно ефикасен нож-трион, предмет, който щеше да служи добре през следващите три милиона години. Всъщност това бе долната челюст на антилопа заедно със зъбите; това сечиво нямаше да претърпи чувствителни подобрения до откриването на стоманата. След това се появи шилото-кинжал под формата на рог от газела и накрая стъргалото, направено от челюстта на някое дребно животно.

Каменният боздуган, зъбчатият трион, роговият кинжал, костното стъргало — това бяха чудните изобретения, от които хората-маймуни се нуждаеха, за да оцелеят. Скоро те щяха да ги признаят за символи на своята мощ, но щяха да изминат много месеци, преди техните тромави пръсти да добият достатъчно сръчност или воля, за да ги използват.

Може би с течение на времето те сами щяха да дойдат до грандиозната блестяща идея да използват естествените оръжия като изкуствени сечива. Всички шансове бяха против тях; дори и сега вероятността за неуспех през бъдещите хилядолетия бе безкрайно голяма.