Артур Кларк - Одисея в космоса

На хората-маймуни бе предоставен първият шанс. Втори нямаше да има; бъдещето буквално беше в собствените им ръце.

Идваха пълнолуния и изчезваха; бебета се раждаха и понякога оживяваха. Слаби, беззъби трийсетгодишни хора-маймуни умираха; леопардът вземаше жертвите си през нощта; Другите ежедневно отправяха заплахи срещу стадото на Муун-Уочър. И все пак то започна да благоденства. В течение само на една година Муун-Уочър и другарите му се бяха променили до неузнаваемост.

Те бяха научили добре уроците си; сега можеха да боравят с всички сечива, които им бяха разкрити. Споменът за глада изчезваше от съзнанието им и въпреки че глиганите бяха станали плашливи, в равнините пасяха хиляди и хиляди газели, антилопи и зебри. Всички тези животни, както и много други ставаха жертва на новаците-ловци.

Тъй като вече не бяха изтощени от глад, те имаха свободно време както за почивка, така и за началните проблясъци на първичен мисловен процес. Те приеха новия си начин на живот и ни най-малко не го свързваха с монолита, който все още стоеше край пътеката, водеща към рекичката. Ако някога биха се замислили по този въпрос, сигурно щяха да се похвалят, че са постигнали подобряването на положението си благодарение на собствените си усилия; в действителност те вече бяха забравили всякакъв друг начин на съществуване.

Но нито една утопия не е съвършена; затова и тази имаше две тъмни петна. Първото бе леопардът, чието настървение към месото на хората-маймуни сякаш се бе засилило, след като те бяха вече поохранени. Второто бе племето от отвъдната страна на реката. По някакъв начин Другите бяха оцелели и упорито се бяха вкопчили в живота.

Проблемът за леопарда бе разрешен отчасти случайно, отчасти вследствие на една сериозна — всъщност почти фатална — грешка на Муун-Уочър. И все пак по онова време неговата идея изглеждаше толкова блестяща, че той се бе разскачал от радост и едва ли би могъл да бъде обвиняван за това, че не е предвидил последствията.

Хората-маймуни все още изживяваха от време на време тежки дни, въпреки че съществуването им не бе застрашено. Един ден към здрач ловците не бяха успели да убият нито едно животно. Пещерите вече се виждаха и Муун-Уочър поведе уморените си и недоволни другари към домовете им, когато пред самия им праг намериха един истински дар на Природата.

Край пътеката лежеше едра антилопа. Предният й крак беше счупен, но тя все още имаше достатъчно сили за борба и наобиколилите я чакали се държаха на почетно разстояние от кинжалоподобните й рога. Те можеха да си позволят да чакат, защото знаеха, че времето работи в тяхна полза.

Но те бяха забравили, че вече съществува конкуренция, и се оттеглиха със злобно ръмжене, щом се появиха хората-маймуни. Последните също предпазливо заобиколиха раненото животно, държейки се извън обсега на опасните му рога, но скоро го нападнаха с тояги и камъни.

Нападението не бе нито много ефикасно, нито добре координирано. Когато най-сетне успяха да убият раненото животно, беше се почти смрачило и чакалите отново бяха събрали кураж.

Разкъсван от страх и глад, Муун-Уочър постепенно схвана, че всичките му усилия може би са отишли напразно, защото беше твърде опасно да се остава повече на това място.

И тогава не за първи път, но не и за последен той доказа, че е истински гений. С огромно усилие на въображението си той си представи ясно мъртвата антилопа — на сигурно място в собствената си пещера . Ето защо започна да я влачи към скалата, където се намираха пещерите. Останалите разбраха намеренията му и започнаха да му помагат.

Ако знаеше колко тежка ще се окаже тази задача, той никога не би се и опитал. Само благодарение на голямата си сила и на ловкостта си, наследена от своите живели по дърветата прадеди, Муун-Уочър успя да изтегли трупа по стръмния склон. На няколко пъти, почти плачейки от изтощение, той беше склонен да изостави плячката си, но въпреки всичко продължаваше, подтикван от упоритост, заседнала у него също така дълбоко, както и гладът. Понякога другарите му му помагаха, понякога му пречеха, като често просто заставаха на пътя му. Най-сетне, когато последните багри на слънчевите лъчи изчезнаха от небето, пребитата антилопа бе довлечена до входа на пещерата и пиршеството започна.

Натъпкал стомаха си до пресищане, няколко часа по-късно Муун-Уочър се събуди, без да знае защо. Той седна в тъмнината сред изтегналите се също така преситени свои другари и внимателно се вслуша в нощта.