Артур Кларк: Одисея в космоса

Водейки другарите си надолу към реката под бледата светлина на зората, Муун-Уочър нерешително се спря на едно място, което му беше познато. Той схващаше, че нещо липсва, но не можеше да си припомни какво. Муун-Уочър не изразходва големи умствени усилия, за да мисли по този въпрос, защото тази сутрин беше намислил много по-важни работи.

Подобно на гръмотевицата и светкавицата, на облаците и затъмненията големият кристален блок бе изчезнал също така тайнствено, както се бе появил. И тъй като беше изчезнал в несъществуващото минало, той никога вече не смути мислите на Муун-Уочър.

Муун-Уочър никога нямаше да узнае какво бе извършил с него кристалният блок и нито един от другарите му, които се бяха струпали около него в утринната мъгла, не се зачуди защо техният предводител се бе спрял за момент на пътечката, водеща към реката.

От своя бряг на реката, от неприкосновената си територия Другите видяха силуетите на Муун-Уочър и на дузина самци от неговата група да се очертават на фона на утринното небе. Те веднага започнаха да крещят, както всеки ден, в знак на предизвикателство, но този път не получиха отговор.

Упорито и мълчаливо Муун-Уочър и групата му се спуснаха по малката могила край реката. Когато наближиха, Другите внезапно замълчаха. Ритуалният им гняв затихна и бе заменен от нарастваща уплаха. Те смътно започнаха да съзнават, че нещо се бе случило и че днешната среща не прилича на по-раншните. Костените боздугани и ножовете, носени от членовете на групата на Муун-Уочър, не ги разтревожиха, защото не разбираха предназначението им. Те схващаха само, че сега движенията на съперниците им са пропити с решителност и заплаха.

Групата спря до самата вода на реката. За момент смелостта на Другите се възвърна. Водени от Едноухия, те неуверено подновиха бойната си песен. Обаче само след няколко секунди видяха гледка, която ги накара да занемеят.

Муун-Уочър вдигна високо ръце и показа онова, което носеше и което досега бе скрито от косматите тела на другарите му. Той държеше дебел клон, на края на който бе набита окървавената глава на леопарда. В устата му бе втикната малка пръчка и тя зееше, разкривайки грамадните бели зъби, които блестяха призрачно под първите лъчи на изгряващото слънце.

По-голямата част от Другите се вцепениха от ужас; някои започнаха бавно да отстъпват, като се препъваха. Това беше достатъчно, за да окуражи още повече Муун-Уочър. Държейки страхотния трофей високо над главата си, той нагази в реката. След моментно колебание другарите му също навлязоха във водата.

Когато Муун-Уочър стигна отсрещния бряг, Едноухият все още стоеше на мястото си. Може би той беше прекалено смел, за да избяга, или пък прекалено глупав, а може би не можеше да повярва, че е възможно да му се нанесе такава обида. Страхливец или герой, в края на краищата това нямаше значение, защото озъбената мъртва глава се стовари тежко върху нищо неразбиращата му глава.

Крещейки от ужас, Другите се разпръснаха и се изпокриха в храстите; след малко обаче те щяха да се върнат и скоро щяха да забравят убития си водач.

Няколко секунди Муун-Уочър стоя колебливо над новата си жертва, опитвайки се да разбере странния и необикновен факт, че мъртвият леопард можеше отново да убива. Сега той беше господар на света, но не беше съвсем сигурен какво щеше да прави по-нататък.

Все щеше да измисли нещо.

По планетата се разпространяваше бавно ново животно. То изхождаше от сърцето на Африка и беше още толкова рядко, че трудно можеше да бъде забелязано сред гъмжилото от милиарди същества, бродещи по сушата и населяващи моретата. Не съществуваше доказателство дали то ще преуспее и дори дали ще оцелее: на този свят, където толкова много по-силни животни бяха измрели, съдбата му все още стоеше колебливо на везните на живота.

През стоте хиляди години след кацането на кристалите в Африка хората-маймуни не изобретиха абсолютно нищо. Обаче те започнаха да се променят и да развиват у себе си сръчност, каквато никакво друго животно не притежаваше. Костените топори удължиха обсега на ръцете им и увеличиха силата им; те вече не бяха беззащитни в борбата си срещу хищниците, с които трябваше да се борят. По-дребните месоядни можеха да прогонят от плячката им, а по-едрите можеха поне да плашат, а понякога и да ги накарат да побягнат.

Масивните им зъби станаха по-малки, защото нямаха вече съществено значение — камъните с остри ръбове, които можеха да се използват за изкопаване на корени, за рязане на месо или на влакна, започнаха да ги заместват с безкрайно по-голяма ефикасност. Хората-маймуни вече не бяха застрашени от глад даже когато зъбите им бяха повредени или изпочупени; дори и най-първобитните сечива можеха да добавят много години към техния живот. С намаляването на размерите на зъбите започна да се променя и формата на лицето им; муцуната се отдръпна назад, масивната челюст доби по-деликатен вид, а устата стана способна да издава по-фини, по-нежни звуци. От речта все още ги делеше милион години, обаче първите стъпки към нея бяха вече направени.