Артър Кларк - На свобода в Космоса

Малцина могат да см представят времето преди да съществува днешната спътникова световна комуникационна система. Когато бях момче, бе невъзможно да са препращат телевизионни програми през океана или да се осъществи сигурен радиоконтакт около земната кривина, без специално отстраняване на най-различни пукания и шумове по пътя на вълните. Сега приемаме освободените от интерференция вълни за нещо обикновено и не казваме нищо, когато видим приятеля си от другата страна на планетата така ясно, като че ли стоим срещу него. Без съмнение, ако нямаше спътникови ретранслатори, структурата на световната търговия и индустрия щеше да се стесни и да изглежда по друг начин. Ако не сме ние тук горе да препращаме посланията и бюлетините по земното кълбо, как биха могли, според вас, търговските организации да поддържат своите разпръснати електронни мозъци в едно цяло?

Тогава, през осемдесетте години, когато приключихме довършителните работи по Релейната верига, всичко това беше само бъдеще. Вече ви разказах за някои от нашите проблеми и почти нещастни случаи и беди. По това време те бяха нещо сериозно, но постепенно преодоляхме всичко. Изведените около Земята три станции вече не бяха купчина вехтории, въздушни цилиндри и стаи от надуваем пластик. Монтажът на станциите завърши, ние се движехме на борда и работехме в удобства, освободени от скафандрите. И отново имахме гравитация, защото станциите се въртяха бавно. Не истинска гравитация, разбира се, но центробежната сила се усеща по същия начин, когато сте в Космоса. Приятно беше да си налееш течност и да седиш, без да те отнесе първото движение на вятъра.

След като трите станции бяха построени, оща една година падна здрава работа по инсталираме на радио– и телевизионните съоръжения, които щяха да издигнат световната съобщителна мрежа в Космоса.

Беше голям ден, когато за пръв път осъществихме връзка между Англия и Австралия. Сигналът беше отпратен към нас — на Втора база, докато висяхме над Централна Африка. Ние го препратихме към Трета база, увиснала над Нова Гвинея, а те го върнаха на земята — чист и ясен след своето пътешествие от 90 хиляди мили.

Разбира се, това беше само инженерна проба. Официалното откриване на системата щеше да бъда най-голямото събитие в историята на световните съобщения — едно сложно глобално телепредаване, в което всяка нация щеше да вземе участие със своя програма. Щеше да бъде тричасово предаване, при това за пръв път „жива“ телевизионна камера щеше да обходи света, известявайки на човечеството, че е преодоляна последната бариера на разстоянията.

Казано под секрет, подготвянето на програмата отне толкова усилия, колкото и построяването на станцията. От всички проблеми, които имаха да решават съставителите на програмата, най-трудно беше да се избере водещ предаването — на сложното вселенско предаване, за което се вярваше, че ще бъде наблюдавано от половината човечество.

Един господ знае колко ходатайства, интриги и унизителни машинации са се разигравали зад кулисите. Това, което знаехме, беше, че една седмица преди събитието при нас на орбита дойде с извънредна ракета Грегори Уендл. Това беше истинска сензация, защото Грегори не беше от ранга на телевизионните асове, например Джефри Джексъм от САЩ или Винс Клифърд от Англия. Изглежда важните птици са бяха самоизяли и Грегори доби желаното от всички място по пътя на онези компромиси, познати тъй добре на политиците.

Грег бе започнал кариерата си като дискожокер в една университетска радиостанция в американския Среден Изток, мина през мрежата на нощните клубове на Холивуд и Манхатън и накрая се добра до ежедневна национална програма. Освен отракания си маниер и свободно държание, той притежаваше още дълбок кадифен глас, който вероятно дължеше на негърската си кръв. Дори решително да не се съгласявате с тоаа, което говори, дори когато ви прави на пух и прах по време на интервю — пак беше приятно да го слуша човек.

Ние му показахме цялата станция, даже (нарушавайки правилника) го прекарахме през шлюзовата камера, облечен в скафемдър. Той хареса всичко и най-вече две неща.

— Въздухът ви — каза той, — превъзхожда онзи боклук, който дишаме долу в Ню Йорк. За пръв път, откакто съм в телевизията, ми мина синузитът.

Той хареса много и понижената гравитация. На ръба на станцията човек притежава половината от земното си тегло, а при оста въобще не тежи нищо.