Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

Имам само две молби, докторе. Когато специалистите класифицират това същество, надявам се да му дадат моето име.

И — когато следващият кораб се завръща у дома — помолете ги да пренесат костите ни обратно в Китай.

Юпитер ще заглуши сигнала ми след няколко минути. Да можех да узная дали някой е приел съобщението ми. Както и да е, ще го повторя, когато отново имам възможност за радиовръзка — ако жи-вотоподдържащата система на скафандъра ми издържи дотогава.

Тук е професор Чанг. Предавам това съобщение от спътника Европа, за да ви уведомя, че корабът «Циен» бе унищожен. Приземихме се до «Гранд Канал» и поставихме помпите си на края на леда…“

Сигналът рязко се прекъсна, появи се отново за момент, а след това изчезна напълно под шумовия фон. Това бе единственото съобщение, което професор Чанг бе успял да предаде; но то вече бе насочило амбициите на Лорънс Цанг към космоса.

Ролф ван дер Берг се оказа ПОДХОДЯЩИЯТ човек на подходящото място в подходящото време; без един от тези компоненти комбинацията нямаше да се получи. Така всъщност се прави по-голямата част от историята.

Той се оказа подходящият човек, защото беше син на холандски преселник в Африка и опитен геолог; и двата фактора бяха еднакво важни. Оказа се на подходящото място, защото това трябваше да бъде най-голямата от луните на Юпитер — третата от поредицата Йо, Европа, Ганимед и Калисто.

Времето не беше чак толкова важно, защото информацията бе лежала като бомба със закъснител в банките с данни цяло десетилетие. Ван дер Берг я откри едва през ’57-а година; дори тогава му бе необходима още една година, за да се убеди, че не е луд — и чак през ’59-а той тихомълком задигна оригиналните документи, за да не може никой да повтори неговото откритие. Едва тогава той можа спокойно да насочи вниманието си към главния проблем: какво да прави по-натагьк.

Всичко бе започнало, както обикновено става в такива случаи, с едно съвсем банално наблюдение в област, която дори не засягаше пряко Ван дер Берг. Задачата му като член на групата по плане-тарно инженерство със специално предназначение бе да проучи и каталогизира природните ресурси на Ганимед; изобщо не му влизаше в задълженията да се занимава с недостъпния съседен сателит. Но Европа бе загадка, която едва ли някой — най-малко хората на съседния й спътник — можеше да пренебрегва дълго време. На всеки седем дни тя минаваше между Ганимед и бляскавото малко слънце, което някога беше Юпитер, предизвиквайки слънчеви затъмнения, които понякога траеха по дванайсет минути. Когато беше най-близо, изглеждаше малко по-малка от Луната, гледана от Земята, но се смаляваше почти до една четвърт от този размер, когато се намираше от другата страна на орбитата си.

Затъмненията често бяха доста ефектни. Точно преди да застане между Ганимед и Луцифер, Европа се превръщаше в зловещ черен диск, заобиколен с пръстен от кървавочервени пламъци, получен при пречупването на светлината на новото слънце от атмосферата, създадена с негова помощ.

За по-малко от половин човешки живот Европа се беше изменила. Топенето на ледената обвивка на полукълбото, което винаги бе обърнато към Луцифер, беше довело до създаването на втория океан в Слънчевата система. Цяло десетилетие той се пенеше и изпускаше мехури във вакуума над него, докато бе постигнато равновесие. Сега Европа притежаваше рядка, но достатъчна — макар и непригодна за човека — атмосфера, съставена от водни пари, водороден сулфид, въглероден и серен двуокис, азот и различни рядко срещани газове. И макар че малко погрешно наречената тъмна страна на спътника все още беше напълно замръзнала, една област с големината на Африка вече имаше умерен климат, вода в течно състояние и няколко пръснати тук-таме острова.

Всичко това, и още някои незначителни подробности, беше видяно от телескопи, намиращи се в орбита около Земята. По времето, когато първата гаирокомащабна експедиция излетя към луните на Галилей през 2028 г., Европа вече беше забулена с плътна обвивка от облаци. Предпазливите радарни проучвания откриха само наличието на гладък океан от едната страна и почти също толкова гладък лед от другата; Европа запази репутацията си на най-плоския недвижим имот в Слънчевата система.

Десет години по-късно това вече не беше така: на Европа се беше случило нещо драстично. Сега спътникът имаше една самотна планина, висока почти колкото Еверест, стърчаща от заледената зона на здрача. Вероятно вулканичната активност — като онази, която се проявяваше непрекъснато на съседния Йо — беше изтласкала тази скална маса нагоре към небето. Силно повишеното топлинно излъчване на Луцифер би могло да предизвика такова събитие.