Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

Тогава туловището му отново се раздвижи. То се отдалечи от корпуса и запълзя към мен. Вече бях убеден, че съществото е чувствително към светлината: аз стоях точно под хилядоватовата лампа, която бе престанала да се люлее.

Представете си един дъб — или по-добре баниян, с неговите многобройни стебла и корени, — който е сплескан от гравитацията и се опитва да пълзи по земята. То спря на пет метра от светлината и започна да се разстила, докато образува идеален кръг около мен. Вероятно това бе границата на неговата поносимост — точката, където привличането от светлината се превръщаше в отблъскване. След това няколко минути не се случи нищо. Чудех се дали е мъртво. Дали най-накрая е замръзнало.

Тогава видях, че върху много от клоните се образуват големи пъпки. Приличаше на филм за постепенното разтваряне на цветята. Всъщност аз наистина ги помислих за цветя — всяко беше голямо колкото човешка глава.

Нежни, красиво оцветени мембрани започнаха да се разтварят.

Тогава ми хрумна, че никое живо същество не е виждало тези цветове преди — те са могли да се развият едва след като нашите светлини — нашите фатални светлини — огряха този свят.

Пипалца, тичинки, махащи безпомощно… Аз се приближих до живата стена, която ме обграждаше, за да видя по-добре какво става. Нито тогава, нито преди това бях почувствал и най-малкия страх от това същество. Бях сигурен, че то нямаше лоши намерения — ако изобщо имаше някакво съзнание.

Големите цветя вече бяха десетки, в различна степен на цъфтеж. Сега те ми напомняха за пеперуди, които току-що са излезли от какавидите си — с набръчкани крилца, все още немощни, — аз все повече и повече се доближавах до истината.

Но те замръзваха — умираха също толкова бързо, колкото се бяха родили. След това едно след друго започнаха да капят от пъпките майки. Няколко секунди те пляскаха наоколо като риби на сухо — и най-после разбрах точно какво представляват. Тези мембрани не бяха венчелистчета. Те бяха перки или техен еквивалент. Това беше ларвата на съществото, която можеше да плува свободно. Вероятно през по-голямата част от живота си то е прикрепено към морското дъно, а тези подвижни потомци тръгват да търсят нови територии. Също като коралите от океаните на Земята.

Коленичих, за да разгледам по-отблизо едно от тези малки същества. Красивите цветове бяха повяхнали до мръснокафяво. Някои от венчелистчетата перки се бяха отцепили и замръзваха, превръщайки се в трошливи парченца. Но то все още мърдаше слабо и щом се приближих, се опита да ме избегне. Чудех се как ли усещаше присъствието ми.

Тогава забелязах, че всички тичинки — както ги бях нарекъл — имаха яркосини петънца на върха си. Те приличаха на малки звездни сапфири — или на сините очи по черупките на мидите, — поглъщаха светлината, но не можеха да я отразят както трябва. Докато наблюдавах, яркосиньото избледня, сапфирите помътняха и се превърнаха в обикновени камъчета…

Д-р Флойд — или който ме слуша в момента, — не ми остава много време; скоро Юпитер ще заглуши сигнала ми. Но аз почти свърших.

Тогава разбрах какво трябва да направя. Кабелът на хил яд сватовата лампа висеше почти до земята. Дръпнах го няколко пъти и светлината изгасна сред дъжд от искри.

Тревожех се да не е станало прекалено късно. Няколко минути не се случи нищо. Така че се приближих до обкръжаващата ме стена от преплетени клони и я ритнах.

Много бавно съществото започна да разтваря кръга и запълзя обратно към Канала. Имаше достатъчно светлина — виждах отлично всичко. Га-нимед и Калисто се бяха появили на небето. Юпитер беше един голям тънък полумесец — а от тъмната му страна, където започваха да се подават очертанията на Йо, се виждаше едно голямо зарево. Нямаше нужда да използвам лампичката на скафандъра си.

Следвах съществото по целия път до водата, като го ритах всеки път, когато забавяше ход, и през цялото време усещах как ледените късчета хрускат под ботушите ми… Когато наближи Канала, то придоби нови сили и енергия, сякаш знаеше, че това е родният му дом. Чудех се дали ще оцелее, за да се разлисти отново.

То изчезна под повърхността, оставяйки още няколко мъртви ларви върху чуждата земя. Открилото се пространство от незамръз-нала вода бълбукаше в продължение на няколко минути, докато една защитна коричка лед я изолира от намиращия се над нея вакуум. Тогава се върнах до кораба, за да видя дали не може да се спаси нещо — не искам да говоря за това.