Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

Първата фотография показваше Рупърт Чанг на неговия абитуриентски бал през 1989 г. — сериозен млад ученик, неразличим от хилядите други, в пълно неведение за срещата си с историята две десетилетия напред в бъдещето.

На фона на тиха музика коментаторът обобщи накратко връхните точки в кариерата на д-р Чанг до назначаването му за ръководител на научния екип на борда на „Циен“. На снимките той ставаше все по-възрастен, и ето че дойде последната, направена точно преди началото на мисията.

Сър Лорънс бе доволен, че планетариумът е тъмен. И приятелите, и враговете му щяха да бъдат изненадани да видят как очите му овлажняват, докато слушаше съобщението, отправено към приближаващия се „Леонов“ от д-р Чанг, който никога нямаше да узнае дали то е било прието:

„… зная, че сте на борда на «Леонов»… може би няма да имам много време… насочвам антената на скафандъра си в посоката, където мисля, че…“

Сигналът изчезна за няколко мъчителни секунди, а след това се появи отново значително по-ясен, макар и не много силен:

„… изпратете тази информация на Земята. «Циен» беше унищожен преди три часа. Аз съм единственият оцелял. Използвам радиото на скафандъра си — нямам представа дали обхватът му е достатъчно голям, но това е единствената ми възможност. Моля, слушайте внимателно. НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ. Повтарям: НА ЕВРОПА ИМА ЖИВОТ…“

Сигналът отново се изгуби…

„… малко след полунощ, местно време. Изпомпвахме равномерно и резервоарите бяха пълни вече почти до половината. Д-р Ли и аз излязохме навън, за да проверим изолацията на тръбите. «Циен» стои — стоеше — на трийсетина метра от брега на «Гранд Канал». Тръбите тръгваха от него право надолу през леда. Много тънък — опасно е да се върви по него. Топлите вълни…“

Отново продължително мълчание…

„… без проблеми — петкиловатово осветление, закачено върху кораба. Като коледна елха — красиво, светлината направо прониква през леда. Великолепни цветове. Ли го видя пръв — някаква огромна тъмна маса, надигаща се от дълбините. Отначало го помислихме за пасаж от риба — беше твърде голямо за единичен организъм, — но тогава то започна да троши леда…

… като огромни купчини мокри водорасли, пълзящи по Земята. Ли изтича до кораба да вземе камера — а аз останах да наблюдавам и докладвах по радиото. Съществото се движеше толкова бавно, че лесно можех да го надбягам. Бях много повече развълнуван, отколкото изплашен. Мислех, че зная от кой вид е съществото — виждал съм снимки на горите от водорасли по крайбрежието на Калифорния, — но предположението ми се оказа съвсем погрешно.

… Виждах, че съществото е в опасност. То не би могло да оцелее при температура сто и петдесет градуса по-ниска от естествената му околна среда. Започваше да замръзва, докато се движеше напред — от него се отчупваха парчета, приличащи на стъкло, — но то все още се приближаваше към кораба като черна приливна вълна, чиято скорост постепенно намаляваше.

Все още бях толкова изненадан, че не можех да разсъждавам хладнокръвно и не разбрах какво се опитваше да направи…

… пълзеше нагоре по кораба, оставяйки след себе си нещо като леден тунел. Може би това беше неговата изолация срещу студа — както термитите се предпазват от слънчевата светлина със своите малки коридори от кал.

… тонове лед върху кораба. Радиоантените се счупиха първи. След това видях как поддържащите опори на кораба започват да се огъват — всичко беше в забавени движения, като сън.

Едва когато корабът започна да пада, разбрах какво се опитваше да направи съществото — но вече беше твърде късно. Можехме да се спасим — само да бяхме изгасили светлините.

Може би това е фототроп, чийто биологически цикъл се стимулира от слънчевата светлина, проникваща през леда. Или може би е било привлечено като пеперуда към свещ. Нашите прожектори вероятно са били най-яркото нещо на Европа досега…

След това корабът рухна. Видях как корпусът му се разцепи, появи се облак снежинки от кондензираната влага. Всички прожектори изгаснаха, освен един, който се люлееше назад-напред, закачен за кабел на два метра от Земята.

Не зная какво стана след това. Когато се опомних, стоях под прожектора до останките от кораба, а около мен се стелеше фина пелена от пресен сняг. Виждах следите от стъпките си много ясно. Сигурно съм изтичал дотам; вероятно бяха изминали само минута-две…

Растението — все още мислех, че е растение — беше неподвижно. Чудех се дали е пострадало от удара; големи парчета от него — дебели колкото човешка ръка — бяха паднали на земята като счупени клони.