Джон Гришам - Бялата къща

Затварянето на буркани започваше още щом узрееха първите зеленчуци. Понякога трябваше да помагам, макар че мразех да го правя. Днес обаче беше различно. Днес се радвах, че съм в кухнята с мама, далеч от полето и Каубой.

Стоях до мивката с остър нож за белене и когато наря-зах първия домат, си спомних за Ханк при моста. Кръвта, ножа, болезнения вик при първия удар и мълчаливия ужас при следващите. Мисля, че в онзи първи миг Ханк разбра, че ще бъде разпорен от човек, който и друг път е убивал. Разбра, че ще умре.

Главата ми се удари в крака на един кухненски стол. Когато се събудих на канапето, майка ми притискаше лед към една цицина над лявото ми ухо. Тя се усмихна и каза:

— Ти припадна, Люк.

Опитах се да изрека нещо, но устата ми беше пресъхнала. Мама ми даде глътка вода и ми каза, че засега никъде няма да ходя.

— Уморен ли си? — попита тя.

Кимнах и затворих очи.

Два пъти годишно управата на окръга изпращаше няколко камиона чакъл за нашия път. Изсипваха го на купчини, а после минаваше грейдер да го разстеле и заравни. Караше го един старец, който живееше до Карауей. Той имаше черна превръзка на едното си око, а лявата страна на лицето му беше покрита с белези и така обезобразена, че потръпвах, като го видех. Казваше се Отис и беше ранен през Първата световна война. Така поне казваше дядо, който твърдеше, че знае много неща за тоя старец, но не иска да ни ги каже.

Отис имаше две маймунки, които му помагаха да изравнява пътищата около Блек Оук. Те бяха дребни черни животинчета с дълги опашки, тичаха по грейдера и понякога скачаха на самия планиращ нож на сантиметри от пръстта и чакъла. Понякога се покатерваха на рамото му, на гърба на седалката или на дългата тръба, която минаваше от кормилото до предния край на грейдера. Докато Отис караше нагоре-надолу по пътя, дърпаше лостовете, променяше ъгъла и височината на ножа и плюеше тютюнев сок, маймунките скачаха, люлееха се и явно страхотно се забавляваха.

Ако по някаква ужасна причина нас децата не ни вземеха в „Кардинале“, то второто желание на повечето беше да карат грейдер. Това беше голяма мощна машина, управлявана от един човек, а лостовете трябваше да се натискат много умело — ръцете и краката ти да се движат в пълна координация. Да не говорим, че равните пътища бяха страшно необходими за фермерите в Арканзас. Малко професии бяха толкова важни, поне според нас.

Нямахме представа колко се печели, но все щеше да е повече от фермерството.

Когато чух дизеловия двигател, разбрах, че Отис се е върнал. Двамата с майка ми излязохме ръка за ръка навън и наистина между нашата къща и моста имаше три купчини нов чакъл. Отис го разстилаше и бавно караше към нас. Отидохме до едно дърво и зачакахме.

Главата ми беше избистрена и се чувствах силен. Майка ми непрекъснато ми стискаше рамото, сякаш очакваше отново да припадна. Когато Отис се приближи, аз тръгнах към него. Моторът ревеше; ножът обръщаше пръстта и чакъла. Нашият път се ремонтираше, едно много важно събитие.

Понякога Отис ми махваше, понякога не. Видях белезите и превръзката на окото му. Колко въпроси исках да му задам!

Освен това видях само едната маймунка. Тя седеше на каросерията и изглеждаше много тъжна. Огледах се за приятелката й, но не видях друга маймунка.

Махнахме на Отис. Той ни погледна, но не отвърна на поздрава ни. Това се смяташе за ужасна грубиянщина в нашия свят, но Отис беше различен. Заради белезите си нямаше нито жена, нито деца, нищо освен самота.

Изведнъж грейдерът спря. Отис се обърна и ме погледна със здравото си око, а после ми махна да се кача при него.

Моментално се запътих към грейдера, но майка ми се спусна към мен.

— Няма страшно, не бойте се — извика Отис.

Тъй или иначе, аз вече се покатервах. Той се пресегна и ме издърпа на платформата, където седеше.

— Застани тук — нареди ми той и посочи мястото до себе си. — Дръж се за това — изръмжа и аз хванах една дръжка до важен на вид лост, който се страхувах да докосна. Погледнах към мама, която беше сложила ръце на хълбоците си. Клатеше глава, сякаш щеше да ме удуши, но на устните й играеше лека усмивка.

Отис врътна ключа и двигателят забръмча. Натисна съединителя, дръпна един лост и потеглихме. Пеша можех да се движа по-бързо, но моторът вдигаше толкова шум, сякаш карахме като луди.

Бях от лявата страна на Отис, съвсем близо до лицето му, и се опитвах да не гледам белезите. След две-три минути той сякаш забрави за присъствието ми. Маймунката обаче беше много любопитна. Тя ме гледаше като натрапник, а после се спусна бавно на четири крака, готова всеки момент да се нахвърли върху мен. После скочи на дясното рамо на Отис, мина отзад по врата му, настани се на лявото му рамо и взе да ме наблюдава.