Джон Гришам - Бялата къща

Тъкмо се готвехме да закусваме, когато затрещяха гръмотевици. Отдъхнах си. Още няколко часа нямаше да ходим на полето. Нямаше да бъда близо до Каубой.

Дъждът затрополи шумно по ламаринения покрив. Той заглушаваше гласовете ни, така че ядяхме мълчаливо. Мъжете се тревожеха за памука, а жените се тревожеха за мен.

Моите тревоги бяха далеч по-страшни от техните.

— Може ли да си доям после? — попитах аз и леко побутнах чинията си. — Страшно ми се спи.

Мама реши, че мога да се върна в леглото и да си почивам колкото искам. Докато жените прибираха масата, аз я попитах шепнешком дали ще дойде да легне при мен. Разбира се, че щяла да дойде.

Тя заспа преди мен. Бяхме в тяхното легло, в полутъмната спалня, лежахме, зъзнехме и слушахме дъжда. Мъжете бяха наблизо в кухнята, пиеха кафе и чакаха. Почувствах се в безопасност.

Исках да вали вечно. Мексиканците и планинците щяха да си тръгнат. Каубой щеше да си отиде вкъщи, където можеше да пори и да ръга на воля, без аз да разбера. А някъде през следващото лято, когато почнехме да правим планове за брането, аз щях да се погрижа Мигел и хората му да не припарват повече в нашия окръг.

Исках мама да е до мен, а татко наблизо. Исках да заспя, но щом затворех очи, виждах Ханк и Каубой на моста. Изведнъж ми се прииска Ханк още да е тук, да тършува за ядене из палатките и нощем да хвърля камъни по плевнята. Тогава всичко това щеше да се окаже сън.

Не се отделих от мама цял ден, след като бурята отмина, след като обядвахме и след като другите заминаха на полето, а ние останахме вкъщи. Двамата с татко спориха шепнешком и той се намръщи, но тя не отстъпи. Имаше моменти, когато момченцата трябваше да бъдат до майките си. Страхувах се да не я изгубя от поглед.

От самата мисъл да разкажа какво съм видял ми при-зляваше. Опитвах се да не мисля нито за убийството, нито за разказване, но само това ми беше в главата.

Набрахме зеленчуци от градината. Следвах мама с кошницата си и се озъртах на всички посоки, като всеки момент очаквах Каубой да изскочи отнякъде и да ни убие и двамата. Усещах го с носа, с ушите, с кожата си. Виждах как ужасните му мътни очи следят всяко наше движение. Острието на ножа му тежеше все по-силно върху челото ми.

Не мислех за нищо друго и стоях плътно до майка си.

— Какво има, Люк? — питаше ме непрекъснато тя. Съзнавах, че не говоря, но не можех да изкарам и дума. Ушите ми леко пищяха. Светът се движеше по-бавно. Исках само да се скрия някъде.

— Нищо — казвах аз. Дори гласът ми беше различен — нисък и дрезгав.

— Още ли си уморен?

— Да.

Щях да съм уморен цял месец, ако това би ме спасило от полето и Каубой.

Спряхме, за да разгледаме докъде е стигнал Трот с боядисването. Тъй като бяхме тук, а не беряхме памук, Трот не се виждаше никакъв. Ако напуснехме къщата, щеше да се върне към работата си. По източната стена вече имаше цял метър висока бяла ивица, която стигаше почти от единия до другия й край. Беше чиста и равна — дело на човек, който не се притеснява за времето.

С тези темпове Трот нямаше да успее да довърши къщата, преди да заминат. Какво щеше да стане тогава? Не можехме да живеем в къща с двуцветна източна стена.

Имах си и по-сериозни грижи от тази.

Мама реши, че може да затвори в буркани малко домати. През лятото и ранната есен двете с баба с часове консервираха зеленчуци от градината — домати, грах, зелен боб, бамя и царевица. До първи ноември по рафтовете в килера имаше четири реда буркани, които ни изхранваха през зимата и ранната пролет. Освен това, естествено, затваряхме достатъчно и за всеки, който би имал нужда от помощ. Сигурен бях, че през идните месеци ще носим храна на семейство Лечър. Нали бяхме станали роднини.

Самата мисъл ме вбесяваше, но вече и това ми се виждаше дреболия.

Моята задача беше да беля доматите. После майка ми ги режеше, слагаше ги в големи тенджери, вареше ги колкото да омекнат, редеше ги в еднолитрови буркани, сипваше им по една лъжичка сол и ги затваряше с нови капачки. Всяка година използвахме едни и същи буркани, но винаги купувахме нови капачки. Малко въздух да пропуснат, и бурканът щеше да се развали. Беше неприятно, когато през зимата баба или мама отворят някой буркан и се окаже, че не става за ядене. Не се случваше често.

Веднъж затворени, бурканите се нареждаха в голяма херметическа тенджера, пълна до половината с вода. Варяха се половин час, за да не остане никакъв въздух под капачката. Баба и мама много държаха на консервите си. Те бяха източник на гордост сред жените по нашия край и аз често ги чувах да се хвалят край църквата, че са затворили толкова и толкова буркана зелен боб или не знам си какво.