Джон Гришам - Бялата къща

— Винаги дръж за Националната лига — каза зад мен дядо.

— Е, да — отвърна неохотно Поп. — Само че е много трудно да викаш за „Доджърс“.

Мачът се излъчваше по Пети канал от Мемфис, където имаше филиал на Нашънъл Бродкастинг Къмпани, каквото и да значеше това. Имаше реклами на „Лъки Страйк“, „Кадилак“, „Кока-кола“ и „Тексако“. Между инингите мачът изчезваше и на негово място се появяваше реклама, а после екранът отново се променяше и ето ни пак на стадиона. Бях като хипнотизиран. За един час се бях пренесъл в друг свят.

Дядо имаше работа и по едно време излезе и отиде до главната улица. Не чух кога е заминал, но по време на рекламите видях, че го няма.

Йоги Бера удари хоумрън и докато го гледах как обикаля базите пред шейсет хиляди запалянковци, аз разбрах, че никога вече няма да мразя „Янкис“ както си следва. Те бяха легенди, най-великите играчи в най-великия отбор в тази игра. Доста омекнах, но се зарекох да си мълча. Дядо не би търпял симпатизанти на „Янкис“ в дома си.

В края на деветия ининг Бера пропусна една топка. „Доджърс“ отбелязаха две точки и спечелиха мача. Пърл зави сладките в станиол и ми ги даде. Благодарих на Поп за невероятното удоволствие и го попитах дали мога пак да дойда, когато играят „Кардинале“.

— Разбира се — отвърна той. — Но това няма да е скоро.

По пътя към магана зададох на дядо няколко въпроса за основните принципи на телевизионното предаване. Той заговори за сигнали и кули с неясни и объркани приказки и накрая си призна, че не разбира много-много от това ново изобретение. Попитах кога ще си купим телевизор.

— Някой ден — отвърна той, което все едно значеше никога. Засрамих се от въпроса си.

Закарахме празното ремарке до фермата и аз брах памук до залез. На вечеря възрастните ми дадоха думата. Говорих неспир за мача, рекламите и всичко, което бях видял по телевизора на Поп и Пърл.

Съвременна Америка бавно навлизаше в селския Арканзас.

Малко преди да се стьмни, татко и мистър Спрюл отидоха да се поразходят край силоза. Баща ми обясни, че Стик Пауърс се готви да арестува Ханк за убийството на Джери Сиско. След като Ханк и без това създавал много проблеми, може би тъкмо сега бил моментът да се измъкне през нощта и да се върне в планината. Мистър Спрюл, изглежда, прие новината добре и не каза нищо за тръгване. Тали беше права: парите им трябваха. Освен това им беше дошло до гуша от Ханк. Май щяха да останат и да довършат брането.

Седяхме на предната веранда, гледахме и слушахме. Нямаше остри думи, нито признаци за събиране на багажа. И по нищо не личеше Ханк да си тръгва. От време на време го виждахме през сенките да се движи из лагера им, да седи до огъня или да тършува за останала храна. Един по един планинците си легнаха. Ние също.

Довърших молитвите си и легнах в леглото на Рики. Бях напълно буден и мислех за „Янкис“ и „Доджърс“, когато в далечината се чу кавга. Пресякох стаята и надникнах през прозореца. Навсякъде беше тъмно и спокойно и за момент не можах да видя никого. После сенките помръднаха и аз различих мистър Спрюл и Ханк. Стояха един срещу друг до пътя и говореха едновременно. Не разбирах какво казват, но очевидно бяха ядосани.

Това не беше за изпускане. Промъкнах се в коридора и спрях колкото да се уверя, че възрастните са заспали. После пропълзях през всекидневната до верандата, слязох по стълбите и притичах до храстите в източния край на двора ни. Имаше малко луна и пръснати облаци и след няколко минути ходене на пръсти почти стигнах до пътя. Мисис Спрюл се беше включила в спора. Караха се за боя с братята Сиско. Ханк твърдеше, че е невинен. Родителите му не искаха да бъде арестуван.

— Ще го убия тоя дебел полицай — изръмжа той.

— Просто си иди вкъщи, сине, да се успокоят нещата — повтаряше мисис Спрюл.

— Семейство Чандлър искат да си тръгнеш — каза по едно време мистър Спрюл.

— Аз имам в джоба си толкова пари, колкото тия селяци не са и сънували — озъби се Ханк.

Кавгата се разрастваше в няколко посоки. Ханк ругаеше нас, мексиканците, Стик Пауърс, братята Сиско, цялото население на Блек Оук и дори родителите си, Бо и Дейл. Само Тали и Трот бяха пощадени. Той говореше все по-грубо и по-високо, но мистър и мисис Спрюл не отстъпваха.

— Добре, отивам си — каза Ханк накрая и хукна към една палатка да си вземе нещо. Аз се промъкнах до края на пътя, притичах през него и се шмугнах в памука от другата страна. Предният двор се виждаше идеално. Ханк пълнеше стар чувал с храна и дрехи. Предполагах, че ще излезе на магистралата и ще маха да го вземат на автостоп. Тръгнах през редовете и пролазих покрай плитката канавка в посока към реката. Исках да видя Ханк, като си заминава.