Джон Гришам - Бялата къща

— Ами Стик? — попита баба.

— Какво Стик? — изръмжа дядо.

— Нали щеше да му кажеш, когато приключиш с Ханк?

Дядо отхапа от шунката и се замисли.

Баба беше с една крачка напред, защото можеше да мисли, без да се ядосва. Тя сръбна от кафето си и каза:

— Според мен най-добре да кажем на мистър Спрюл, че Стик иска да арестува Ханк. Нека момчето да избяга през нощта. Най-важното е да го няма, а така и семейство Спрюл ще са ни благодарни, че сме го спасили.

Планът на баба звучеше съвсем логично. Майка ми се усмихна леко. За пореден път жените бяха анализирали положението по-бързо от мъжете.

Дядо не каза нищо повече. Татко бързо довърши закуската си и излезе навън. Слънцето едва се бе вдигнало над дърветата в далечината, а вече толкова неща бяха успели да се случат.

След обяда дядо изведнъж каза:

— Люк, отиваме в града. Ремаркето е пълно.

Ремаркето не беше съвсем пълно, пък и никога не го карахме на магана по обяд. Но реших да не споря. Ставаше нещо.

Когато пристигнахме, пред нас имаше само четири ремаркета. Обикновено по това време на годината наоколо чакаха поне десет, но пък ние винаги идвахме след вечеря, когато край магана беше пълно с фермери.

— Явно има полза да дойдеш по обед — каза дядо.

Остави ключовете в камиона.

— Дай да идем до главната — каза той, докато се отдалечавахме. — Трябва да взема нещо от кооперативния.

Нямах нищо против.

Град Блек Оук имаше триста жители и кажи-речи всички живееха на няма и пет минути от главната улица. Често си мислех колко ли прекрасно би било да живееш в хубава къщичка на някоя сенчеста улица на един хвърлей от магазина на Поп и Пърл и от киното, далеч от всякакъв памук.

По средата на пътя направихме рязък завой.

— Пърл иска да те види — каза дядо и посочи къщата на семейство Уотсън вдясно. Никога не бях влизал в дома на Поп и Пърл — нямах причина, но бях виждал къщата отвън.

Беше една от малкото с по някоя тухла по тях.

— Защо? — попитах аз, напълно озадачен. Дядо не каза нищо и аз го последвах.

Пърл ни чакаше на прага. Когато влязохме, аз усетих сладкия прекрасен аромат, който се носеше откъм фурната, но не разбрах, че Пърл ми приготвя почерпка. Тя ме погали по главата и намигна на дядо. В ъгъла на стаята Поп се беше навел с гръб към мен и нагласяше нещо.

— Ела, Люк — каза той, без да се обърне.

Бях чувал, че имат телевизор. Първият в нашия окръг беше купен преди една година от мистър Харви Глийсън, собственика на банката, но той живееше сам и доколкото знаехме, още никой не беше виждал телевизора му. Няколко души имаха роднини в Джоунсбъро с телевизори и когато им ходеха на гости, се връщаха с куп разкази за това невероятно изобретение. Диуейн беше виждал телевизор на една витрина в Блайтсвил и цяла вечност се хвали в училище.

— Седни тук — каза Поп, като посочи едно място на пода точно пред телевизора. Още въртеше копчетата. — Световната серия — каза той. — Трети мач, „Доджърс“ на стадион „Янкис“.

Сърцето ми замря. Зяпнах от изненада. Не можех да помръдна. На един метър от мен имаше малък екран, по който играеха разни черти. Беше в центъра на тъмна дървена кутия, на която под един ред копчета беше изписана с хром думата „Моторола“. Поп завъртя едно от копчетата и изведнъж чухме стържещия глас на говорителя, който описваше топка по земята към шортстопа. После Поп завъртя едновременно две копчета и образът се проясни.

Беше бейзболен мач. На живо от стадион „Янкис“, а ние го гледахме от Блек Оук, Арканзас!

Зад мен се разместваха столове. Усетих как дядо придърпва своя по-напред. Пърл не обичаше толкова бейзбол. Тя изчезна в кухнята и се появи с чиния шоколадови сладки и чаша мляко. Взех ги и й благодарих. Сладките бяха току-що извадени от фурната и миришеха страхотно. Но не можех да ям, не и сега.

Питчер на „Янкис“ беше Ед Лоупат, а на „Доджърс“ — Прийчър Роу. В „Янкис“ бяха Мики Мантьл, Йоги Бера, Фил Ризуто, Ханк Бауър и Били Мартин, а в „Доджърс“ — Пий Уий Рийс, Дюк Снайдър, Рой Кампанела, Джеки Робинсън и Гил Ходжис. И всички те бяха във всекидневната на Поп и Пърл, докато играеха пред шейсет хиляди фенове на стадион „Янкис“. Бях като хипнотизирай. Гледах телевизора и не вярвах на очите си.

— Хапвай си, Люк — каза Пърл, като мина през стаята.

Беше по-скоро заповед, отколкото покана и аз отхапах от една сладка.

— Ти за кого си? — попита Поп.

— Не знам — промърморих аз и наистина не знаех. Бях научен да мразя и двата отбора. Това не беше трудно, докато бяха в Ню Йорк, в друг свят. Сега обаче бяха в Блек Оук и играеха любимата ми игра на живо от стадион „Янкис“. Омразата ми се изпари. — Май за „Доджърс“.