Джон Гришам - Бялата къща

— Нали знаеш Грейди Сиско, дето е в затвора за убийство? Миналата седмица избягал. Мисля, че се е върнал насам.

— Иди го хвани тогава — каза дядо.

— Търся го. Чух, че с братята му можели да създадат неприятности.

— Например?

— Кой знае какво ще измислят. Но може да нападнат Ханк.

— Да заповядат — каза дядо, който обичаше да гледа бой.

— Чух, че имали оръжие.

— И аз имам, Стик. Кажи на братята Сиско, че ако видя някой от тях да се навърта насам, ще му отнеса тъпата глава. — Дядо направо съскаше на Стик. Дори баща ми сякаш се въодушеви от идеята да защити семейството и собствеността си.

— Няма да стане тук — каза Стик. — Кажи на това момче да не припарва в града.

— Ти му кажи — сряза го дядо. — Не е мое момче. Все ми е едно какво става с него.

Стик огледа предния двор, където семейство Спрюл приготвяха вечеря. Нямаше никакво желание да ходи при тях. Той погледна дядо и повтори:

— Кажи му, Илай.

После се обърна и тръгна към колата си. Тя запъшка, затресе се и най-накрая запали. Гледахме след него, докато не се изгуби от поглед.

След вечеря наблюдавах как татко лепи една вътрешна гума за трактора, когато в далечината се появи Тали. Макар и късно, още не се беше смрачило съвсем и тя сякаш се стараеше да върви в сенките на дърветата на път към силоза. Гледах я внимателно, докато не спря и не ми махна да я последвам. Баща ми мърмореше, защото гумата не щеше да се залепи, и аз се изнизах. После свърнах зад камиона ни, притичах до сенките и след няколко секунди ние вървяхме през полето към Сайлърс Крийк.

— Къде отиваш? — попитах аз, след като стана ясно, че тя няма да проговори първа.

— Не знам. Просто се разхождам.

— Към потока ли си тръгнала?

Тя се разсмя тихо и каза:

— Иска ти се, а, Люк? Ще ти се пак да ме видиш, нали?

Бузите ми пламнаха. Не знаех какво да кажа.

— Може би по-късно — заяви тя.

Щеше ми се да я разпитам за Каубой, но въпросът беше толкова личен и неудобен, че не посмях да го задам. Освен това исках да разбера откъде знае, че Либи Лечър е обявила Рики за баща на бебето си, но и тази тема не можех да зачекна. Тали винаги беше тайнствена и непостоянна, а аз я обожавах безкрайно. Докато вървях с нея по тясната пътека, се чувствах на двайсет години.

— Какво искаше полицаят? — попита тя.

Разказах й всичко. Стик не ни беше казал никакви големи тайни. Братята Сиско се заканвали, че ще отмъстят, а те не бяха малко луди. Обясних всичко на Тали.

Тя се замисли, а после попита:

— Дали Стик ще арестува Ханк за убийството на онова момче?

Трябваше да внимавам. Семейство Спрюл се караха, но щяха да се съюзят при първата външна заплаха.

— Дядо се страхува, че ще си тръгнете — казах аз.

— Какво общо има това с Ханк?

— Ако Стик го арестува, може всички да си тръгнете.

— Няма да си тръгнем, Люк. Парите ни трябват.

Спряхме се. Тя ме гледаше, а аз бях навел очи към босите си крака.

— Мисля, че Стик иска да изчака края на брането — казах аз.

Тали прие думите ми мълчаливо, а после се обърна и тръгна обратно към къщата. Аз я последвах. Сигурен бях, че съм издал твърде много. При силоза тя ми каза „лека нощ“ и изчезна в тъмнината.

Няколко часа по-късно, когато би трябвало да спя, слушах през отворения прозорец как семейство Спрюл се карат. Ханк беше в центъра на всяка кавга. Невинаги чувах какво казват и за какво се дърлят, но сякаш всеки залп от думи беше предизвикан от нещо изречено или направено от Ханк. Те бяха уморени, той не. Те ставаха преди изгрев и прекарваха поне десет часа на полето; той спеше докогато си иска, а после береше памук, без много-много да се напъва.

Освен това явно отново скитосваше нощем. Когато двамата с татко отворихме кухненската врата, за да съберем яйца и да издоим мляко за закуска, Мигел ни чакаше до стълбите. Помоли за помощ. Около полунощ някой отново замерял обора с буци пръст. Мексиканците бяха изтощени и ядосани. Скоро щеше да стане някакъв бой.

На закуска не говорихме за нищо друго, а дядо беше толкова ядосан, че почти не ядеше. Решиха Ханк да си замине, а ако семейството му тръгнеше с него, щяхме да се оправим някак си. Десет отпочинали и работоспособни мексиканци струваха повече от планинците.

Дядо тръгна да става от масата, за да отиде в предния двор с ултиматум, но татко го успокои. Решиха да изчакат до залез и така да спечелят цял ден работа. Освен това планинците едва ли щяха да си съберат багажа по тъмно.

Стоях и слушах. Исках да скоча и да им разкажа какво си говорихме с Тали, да им кажа, че семейство Спрюл имат нужда от пари. Според мен изобщо нямаше да си тръгнат, а с удоволствие щяха да се отърват от Ханк. Моето мнение обаче никога не се искаше по време на напрегнати семейни дискусии. Дъвчех кекса си и попивах всяка дума.