Джон Гришам - Бялата къща

Миналата година баптистите бяха домакини, затова този път ние бяхме първи. Техният питчер беше Бък Прескот, син на мистър Сап Прескот, един от най-големите земевладелци в окръг Крегхед. Бък беше на двайсет и няколко и две години беше учил в Арканзаския колеж, нещо много рядко. Там се беше опитал да стане питчер, но имал проблеми с треньора. Беше левичар, хвърляше само кървове и миналата година ни би девет на два. Когато излезе на възвишението, разбрах, че работата ще се проточи. Първата му топка беше бавен висок кърв, който премина извън страйковата зона, но все пак беше обявен за страйк, и дядо закрещя на съдията. Бък пусна първите двама батери на първа база, изкара в аут следващите двама, а после баща ми беше изкарай в аут с дълбок флай.

Нашият питчер беше Дюк Ридли, млад фермер със седем деца. Дори аз можех да ударя неговите прави топки. Той твърдеше, че е бил питчер в Аляска през войната, но това не беше много сигурно. Дядо казваше, че Дюк лъже, и след като миналата година видях как се изложи, аз също сериозно се съмнявах. Пусна и първите трима батери на първа, като хвърли само един страйк, а аз мислех, че дядо ще скочи да го пребие. Следващият батер изпрати топката високо над кетчера. По-следващият беше изваден в аут от левия аутфилдер. Имахме късмет, когато шестият им батер, най-старият играч от двата отбора, петдесет и две годишният мистър Лестьр Хърдъл, запрати дълга топка надясно, където нашият филдер Бени Дженкинс я хвана с голи ръце.

Играта се превърна в дуел на питчери не защото бяха добри, а защото никой не можеше да удря. Върнахме се при сладоледа, където се раздаваха последните полуразтопени остатъци. Към третия ининг жените от двете църкви се бяха събрали на групички да си приказват. За тях играта не беше толкова важна. Някъде недалеч беше включено радио и чувах гласа на Хари Кери. „Кардинале“ играеха с „Къбс“ във финалния мач за сезона.

Докато се връщахме от масата с последните си чаши сладолед, двамата с Диуейн минахме зад едно одеяло, където си почиваха и разговаряха десетина млади жени.

— Добре де, на колко години е Либи? — попита една от тях.

Аз спрях, близнах от сладоледа и погледнах над тях към мача, сякаш пет пари не давах за разговора им.

— Само на петнайсет — отвърна друга.

— Такъв й е генът. Скоро ще си има и второ.

— Момче или момиче е родила?

— Чух, че било момче.

— А бащата?

— Нямам представа. На никого не казва.

— Хайде — сръга ме Диуейн. Отдалечихме се и отидохме близо до първа база. Не бях сигурен дали съм успокоен или изплашен. Новината за бебето на Либи вече се беше разнесла, но още не се знаеше кой е бащата.

Скоро ще се разбере, помислих си аз. И с нас щеше да е свършено. Щях да имам братовчед от семейство Лечър и всички щяха да го знаят.

Оспорваният дуел на питчерите свърши в петия ининг, когато и двата отбора отбелязаха по шест точки. Трийсет минути навсякъде летяха топки — линии, грешни хвърляния, топки между играчите в аутфилда. Два пъти сменяхме питчерите и разбрах, че сме загазили, когато дядо отиде до възвишението и посочи баща ми. Той не беше питчер, но нямаше друг останал. Татко обаче хвърляше ниски топки и въпреки това скоро свършихме ининга.

— Мюжъл играе питчер! — извика някой.

Това беше или шега, или грешка. Стан Мюжъл беше много неща, но никога не беше играл питчер. Хукнахме зад пейките към паркираните коли. Около доджа на мистър Рей Хенри се беше събрала малка тълпа. Радиото беше усилено до дупка, а Хари Кери беше полудял — Стан Мюжъл действително беше на възвишението като питчер срещу „Къбс“, срещу Франки Баумхолц, човека, с когото цяла година се беше борил за титлата на батерите. Тълпата на „Спортсманс Парк“ беше екзалтирана. Хари крещеше по микрофона. Бяхме шокирани от мисълта, че Мюжъл е на възвишението.

Баумхолц удари топката към трета база и изпратиха Стан обратно в центърфилда. Аз изтичах до пейката и казах на дядо, че Мюжъл наистина е питчер, но той не ми повярва. Казах на татко, но и той се усъмни. Методистите водеха с осем на шест в края на седмия ининг и баптистите бяха напрегнати. Дори наводнение нямаше да ги разстрои толкова, поне в момента.

Беше най-малко трийсет и пет градуса. Играчите бяха прогизнали от пот, чистите им панталони и белите неделни ризи бяха полепнали по телата им. Движеха се по-бавно — нали се бяха натъпкали с пържено пиле и картофена салата — и не се стараеха достатъчно според дядо.

Бащата на Диуейн не играеше и затова тяхното семейство си тръгна след два-три часа. Още няколко души си заминаха. Мексиканците продължаваха да стоят под дървото си, но вече се бяха изтегнали и, изглежда, спяха. Жените сякаш бяха потънали още по-дълбоко в клюките си и пет пари не даваха кой ще спечели мача.