Джон Гришам - Бялата къща

Както можеше да се очаква при такава голяма публика, утринната служба придоби свой живот и се превърна в маратон. Малка публика, кратка служба. Голяма публика, като по Великден, Деня на майката или есенния пикник, и брат Ейкърс решаваше да покаже на какво е способен. По едно време, посред брътвежа на свещеника, мистър Дърбин сякаш се отегчи. Спря да обръща внимание на речите от църквата и започна да чете своя собствена служба. Когато брат Ейкърс спираше, за да си поеме дъх, мистър Дърбин продължаваше да проповядва. А когато брат Ейкърс сипеше с пълна пара огън и жупел, мистър Дърбин си почиваше с чаша вода. Той седна на земята с мексиканците и зачака крясъците в църквата да спрат.

Аз също зачаках. Прекарвах времето си в мечти за храната, която скоро щяхме да получим — отрупани с пържено пиле чинии и цели кофи домашен сладолед.

Мексиканците почнаха да поглеждат към прозорците на църквата. Сигурен съм, че помислиха брат Ейкърс за полудял. „Спокойно — исках да им кажа аз, — не е за първи път.“

Изпяхме пет куплета от „Такъв, какъвто съм“ за благословия. Никой не тръгна по пътечката и брат Ейкърс с нежелание ни разпусна. На прага срещнах Диуейн и двамата хукнахме по улицата към бейзболното игрище, за да видим дали методистите са там. Разбира се, че бяха там; тяхната служба никога не беше толкова дълга като нашата.

Досами игрището, под три бряста, в които бяха засядали милион неточни топки, храната се редеше върху маси с покривки на бели и червени карета. Методистите се тълпяха около тях; мъжете и децата носеха храната, а жените подреждаха чиниите. Намерих Пърл Уотсън и я заприказвах.

— Брат Ейкърс още ли не е свършил? — попита с усмивка тя.

— Тъкмо ни разпусна — отвърнах аз. Тя даде на мен и Диуейн по една шоколадова бисквита. Изядох моята на две хапки.

Най-накрая баптистите заприиждаха сред хорове от „Здравейте“, „Къде бяхте?“ и „Защо се забавихте толкова?“ Пристигаха коли и камиони и скоро бяха паркирани броня до броня до оградите край игрището. Поне една, а може би и две щяха да бъдат улучени от неточни топки. Преди две години чисто новият крайслер на мистър Уилбър Шифлет загуби предното си стъкло, когато Рики удари хоум-рън през оградата вляво от игрището. Шумът беше ужасен — силно тупване, последвано от дрънченето на строшено стъкло. Но мистър Шифлър имаше пари, така че никой не се разтревожи. Той съзнаваше какъв е рискът да паркираш там. Освен това онази година методистите ни биха седем на пет и според Рики мениджърът — дядо — беше пропуснал да смени питчерите в третия ининг.

Известно време двамата не си говореха.

Скоро масите бяха покрити с големи купи зеленчуци, плата с пържено пиле и кошници с царевичен хляб, питки и така нататък. Чиниите се разместваха под ръководството на мисис Ор, жената на методисткия свещеник, докато не се получи известен порядък. На една маса имаше само сурови зеленчуци — десетина вида домати, краставици и бял и червен лук в оцетен сос. До тях имаше маса с грах, зелен фасул с шунка и зрял боб. На всеки пикник имаше картофена салата, а всеки готвач си имаше отделна рецепта. Двамата с Диуейн преброихме единайсет големи купи от нея и всички изглеждаха различни. Пикантните пържени яйца бяха почти толкова популярни и заемаха половин маса. И най-важното — пърженото пиле. От него имаше достатъчно за едномесечно изхранване на целия град.

Жените сновяха насам-натам и се суетяха около храната, докато мъжете разговаряха, смееха се и се поздравяваха, без обаче да свалят очи от пилето. Навсякъде имаше деца и двамата с Диуейн отидохме до едно дърво, където жените подреждаха десертите. Преброих шестнайсет кутии домашен сладолед, покрити плътно с кърпи и оградени с лед.

След като приготовленията получиха одобрението на мисис Ор, съпругът й, преподобният Върнън Ор, застана в центъра на масите заедно с брат Ейкърс и всички притихнаха. Миналата година брат Ейкърс беше благодарил на Бог за неговите дарове; този път честта се падаше на методистите. Пикникът си имаше неписани правила. Наведохме глави и заслушахме как преподобният Ор благодари на Бог за благостта му, за прекрасната храна, за времето, за памука и така нататък. Не пропусна нищо; Блек Оук наистина беше признателен за всичко.

Надушвах пилето. Представях си вкуса на кексчетата и сладоледа. Диуейн ме ритна и на мен ми идеше да го просна на земята. Не посмях, защото за бой по време на пикник щях да си изпатя.

Когато преподобният Ор най-после свърши, мъжете подбраха мексиканците и ги строиха да им се раздаде храна. Такава беше традицията: първо мексиканците, второ планинците, трето децата и накрая възрастните. Отнякъде се появи Стик Пауърс, естествено, в униформа, и успя да се вреди между мексиканците и планинците. Чух го да обяснява, че бил на работа и нямал много време. Взе си две чинии — едната с пиле, а другата отрупана с всичко, което успя да побере на нея. Знаехме, че ще яде до пръсване, а после ще си избере някое дърво край града и ще легне под него да смели обяда.