Джон Гришам - Бялата къща

— Хайде да си ходим — прошепна ми мама. — Можеш да легнеш отзад.

Помогна ми да се покатеря в каросерията. Междувременно мисис Лечър дърпаше третото момче за косата. Пърси и Рейфърд лежаха в прахта, жертви на започнатия от тях бой. Мама обърна камиона и докато потегляхме, мисис Лечър налагаше най-малкия. Чуха се силни гласове и аз се изправих точно колкото да видя как мистър Лечър тича пред къщата с няколко деца по петите си. Той изкрещя на жена си, но тя не му обърна внимание и продължи да удря сина си. Мистър Лечър я стигна и я сграбчи. Отвсякъде прииждаха деца; всички викаха или плачеха.

Зад нас се вдигна прахоляк и аз ги изгубих от поглед.

Легнах и се опитах да се наместя. Молех се никога да не стъпя във фермата им. Не исках да ги виждам повече. Освен това горещо се молех никой да не чуе слуха, че ние имаме нещо общо с тях.

Завръщането ми беше триумфално. Семейство Спрюл бяха измити и готови за града. Седяха под едно дърво и пиеха чай с лед заедно с баба, дядо и татко. Спряхме на пет-шест метра от тях. Аз се надигнах възможно най-драматично и с голямо задоволство видях как зяпнаха при вида ми. Бях ожулен, окървавен, мръсен, с изпокъсани дрехи, но все така гордо изправен.

Слязох от камиона и всички се струпаха около мен. Мама се втурна напред и каза много ядосано:

— Няма да повярвате какво стана! Три от техните се нахвърлиха на Люк! Пърси и още двама го нападнаха, докато бях в къщата. Не ги е срам! Ние им носим храна, а те така да се държат!

Тали също беше загрижена и ми се стори, че иска да се протегне и да ме пипне, за да види дали съм добре.

— Трима значи — повтори дядо със светнали очи.

— Да, и всичките бяха по-големи от Люк — каза мама и легендата тръгна. Размерите на нападателите ми щяха да растат с всеки изминал ден, с всеки месец.

Баба се надвеси над лицето ми и се вторачи в носа ми, който беше леко одраскан.

— Може да е счупен — каза тя и макар това да ми се стори вълнуващо, никак не държах да ме лекува.

— Ти не побегна, нали? — попита дядо. И той се приближаваше към мен.

— Не, сър — отвърнах гордо аз. Само да можех, щях да побегна, и още как!

— Не — каза твърдо майка ми. — Риташе и драскаше не по-малко от тях.

Дядо грейна, а баща ми се усмихна.

— Утре ще идем да ги довършим — каза дядо.

— Дума да не става — възрази мама. Тя се дразнеше, че дядо обича да се бие. Нали беше живяла в пълна къща с момичета. Не разбираше смисъла на боя.

— Добре ли ги нареди? — попита дядо.

— Накрая всичките ревяха — отвърнах аз.

Майка ми вдигна очи нагоре.

Ханк си проправи път през групата и се наведе, за да прегледа пораженията.

— Трима значи, а? — изръмжа ми той.

— Аха — кимнах аз.

— Браво, малкият. Така ще заякнеш.

— Да, сър.

— Ако искаш, ще ти покажа някои хватки за такива случаи — усмихна се той.

— Хайде да се измием — каза майка ми.

— Мисля, че носът му е счупен — повтори баба.

— Добре ли си, Люк? — попита Тали.

— Да — заявих възможно най-твърдо аз.

Изпратиха ме като победител.

Есенният пикник винаги се провеждаше през последната неделя на септември, макар никой да не знаеше защо. Просто такава беше традицията в Блек Оук, стара и неизменна като панаира и пролетния църковен празник. С него се озна-менуваше идването на есента, привършването на брането и краят на бейзболния сезон. Не беше ясно как всичко това става с един пикник, но поне такава беше идеята.

Прекарвахме деня с методистите, наши приятели и съперници. Блек Оук беше твърде малък, за да се разединява. Нямаше чужденци, негри, евреи или азиатци, нито каквито и да било външни хора. Всички бяха англичани и ирландци, най-много с малко немска кръв, и всички бяха фермери или снабдители на фермерите. Всички бяха християни или поне така твърдяха. Спорове възникваха, когато някой фен на „Къбс“ не си мереше приказките в кафенето или когато някой идиот обявеше друга марка трактори за по-хубава от „Джон Диър“, но като цяло животът течеше спокойно. Големите момчета и младежите често се сбиваха зад кооперативния магазин в събота, но го правеха повече за идеята. Побои като онзи между Ханк и братята Сиско бяха такава рядкост, че градът дълго говореше за тях.

Личните сръдни продължаваха цял живот; дядо се представяше повече от добре в това отношение. Но нямаше истински врагове. Имаше ясен социален ред, в който най-отдолу бяха изполичарите, а най-отгоре търговците, и всеки трябваше да си знае мястото. Но хората се разбираха помежду си.