Джон Гришам - Бялата къща

— Няма да е зле, а? — каза баща ми, който вече си представяше как Каубой помита съперниците ни. Страйк след страйк. Кървовете му влизат отвсякъде.

След като разговорът се беше върнал на по-приятни теми, жените отново се намесиха. Бейзболът беше изтикай встрани, а те заговориха за пикника, храната, как щели да са облечени методистките и така нататък. Вечерята завърши мирно и тихо както обикновено и всички излязохме на верандата.

Бях решил да напиша писмо на Рики и да му кажа за Либи Лечър. Сигурен бях, че възрастните няма да го направят; в главите им беше само това как да опазят тайната. Рики обаче трябваше да знае в какво го обвинява Либи. Трябваше да реагира някак си. Ако научеше какво става, можеше да уреди да го върнат вкъщи да оправи нещата. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Семейство Лечър си седяха вкъщи и доколкото знаехме, си траеха, но в Блек Оук трудно се пазеха тайни.

Преди да замине за Корея, Рики ни беше разказал за един негов приятел от Тексас, когото срещнал на ученията. Момчето било само на осемнайсет години, но вече семейно, а жена му била бременна. Военните го пратили в Калифорния на писарска служба за няколко месеца, та да не би да загине. Това се смятало за един вид изпитание и щял да се върне в Тексас, преди жена му да роди.

И Рики беше на същия хал, само дето не знаеше. Аз щях да му кажа. Изнизах се от верандата, уж че съм уморен, и отидох в стаята на Рики, където държах дъската си за писане. Занесох я на кухненската маса — там светлината беше по-добра — и започнах да пиша с големи печатни букви.

Спрях се накратко на бейзбола, на първенството, после на панаира и Самсон. Написах и няколко изречения за торнадото. Нямах нито време, нито нерви да разказвам за Ханк и затова минах към същината на въпроса. Съобщих му, че Либи Лечър е родила, макар да не си признах, че съм бил наблизо.

Майка ми влезе откъм верандата и попита какво правя.

— Пиша писмо на Рики — отвърнах аз.

— Колко хубаво — каза тя. — Но трябва да си лягаш.

— Да, мамо. — Бях изписал цяла страница и много се гордеех със себе си. Утре щях да напиша втора. А може би и трета. Бях решил това да стане най-дългото писмо, което Рики някога е получавал.

Тъкмо привършвах един дълъг ред памук близо до шубрака край Сайлърс Крийк, когато чух гласове. Стъблата бяха особено високи и аз се загубих сред гъстите листа. Чувалът ми беше пълен до половината и вече мечтаех за следобеда в града, за киното, кока-колата и пуканките. Слънцето беше почти над главите ни; сигурно наближаваше обяд. Смятах да се обърна и да изкарам още един ред, да работя усилено, а следобеда да се отдам на удоволствия.

Когато чух човешки говор, паднах на едно коляно, а после седнах безшумно на земята. Дълго време не долавях нищичко и вече си мислех, че може да съм се объркал, когато тих момичешки глас долетя през стъблата до моето скривалище. Беше някъде надясно, но не можех да определя точно къде.

Бавно станах и надникнах през памука, но не видях нищо. После пак клекнах и запълзях към края на реда, като оставих за момента чувала си. Тихичко пълзях и спирах, пълзях и спирах, докато не я чух отново. Беше през няколко реда и според мен се криеше в памука. Замръзнах за няколко минути, докато не я чух да се смее, тих, приглушен от памука смях. Разбрах, че е Тали.

Дълго се люлях на четири крака и се опитвах да си представя защо се крие в полето толкова далеч от ремаркето. После чух още един глас, този път мъжки. Реших да се приближа.

Намерих най-голямата пролука между две стъбла и пресякох безшумно първия ред. Никакъв вятър не шумеше в листата, затова трябваше да бъда съвсем неподвижен. И търпелив. После минах и втория ред и зачаках гласовете.

Дълго време мълчаха и аз се уплаших, че може да са ме усетили. После се закискаха едновременно и заговориха толкова тихо, че едва ги чувах. Проснах се по корем и огледах положението от земята, където стъблата бяха най-гъсти, но поне нямаше кутийки и листа. Май виждах нещо през няколко реда, може би тъмната коса на Тали, а може би не. Реших, че съм се приближил достатъчно.

Наоколо нямаше жива душа. Другите — семейство Спрюл и роднините ми — вървяха към ремаркето. Мексиканците бяха далеч и само шапките им се виждаха.

Макар и на сянка, аз се потях обилно. Сърцето ми биеше лудо, а устата ми беше пресъхнала. Тали се криеше в памука с някакъв мъж и правеше нещо нередно. Ако ли не, защо се криеше? Исках да ги спра, но нямах право. Бях само дете и ги шпионирах. Смятах да се измъкна, но гласовете ме задържаха.