Джон Гришам - Бялата къща

Тази открита кавга със семейство Спрюл не ми харесваше. И на тях им беше писнало от Ханк, но все пак му бяха роднини. Освен това бяха планинци — ядосат ли се, ще си тръгнат, а дядо беше на път да прекали с приказките си.

— Ще говоря с него — каза мистър Спрюл малко по-меко, сякаш знаеше, че Ханк е най-вероятният виновник. Челюстта му увисна леко и той погледна мисис Спрюл. Семейството си имаше неприятности с Ханк и не беше готово да го защитава.

— Хайде на работа — каза баща ми.

Всички искаха да приключат с въпроса. Погледнах Тали, но тя беше потънала в мислите си и не обръщаше внимание нито на мен, нито на някой друг. Дядо се качи в трактора и тръгнахме да берем памук.

Цяла сутрин Луис лежа на задната веранда с торбичка лед върху лицето. Баба се въртеше край него и се опитваше да му натрапи лекарствата си, но той не се даваше. До обяд Луис се беше наситил на американската медицина и побърза да се върне на полето независимо от счупения си нос.

Памукът, който Ханк набираше на ден, намаля два пъти и повече. Дядо беше бесен. Положението се влошаваше с всеки изминал ден и възрастните все по-често си шушукаха нещо. Дядо никога не беше притежавал двеста и петдесет долара суха пара.

— Колко набра Ханк днес? — попита той татко на вечеря.

Тъкмо бяхме казали молитвите и жените сипваха храната.

— Сто кила.

Майка ми недоволно стисна очи. Вечерята трябваше да бъде приятно време за гости и размисли. Мразеше да слуша караници на масата. Дребните клюки за живота на познати и непознати можеха да минат, но не и кавгите. Как ще смелиш добре храната, ако тялото ти не е отпуснато?

— Мисля утре да ида в града, да намеря Стик Пауърс и да му кажа, че момчето не ми трябва повече — заяви дядо, размахал вилица във въздуха.

За нищо на света не би го направил и всички го знаехме. И той също. Ако Стик успееше да сложи белезници на Ханк и да го напъха в патрулната си кола, нещо, което бих желал да видя, семейство Спрюл щеше да си събере багажа за минути. Дядо нямаше да рискува реколтата заради един идиот като Ханк. Надявахме се да не убие още някого и някой да не убие него. След няколко седмици памукът щеше да е обран и щяхме да се отървем от Ханк.

— Не си сигурен, че е той — каза баба. — Никой не го е видял да хвърля пръст по плевнята.

— Понякога си е ясно и без да гледаш — отвърна дядо. — Не сме виждали Трот с четка, но всички мислим, че той е бояджията, нали така?

Майка ми се обади точно навреме:

— Люк, с кого ще играят „Кардинале“? — Това беше редовната й реплика, дебеличък намек, че иска да вечеря на спокойствие.

— С „Къбс“.

— Колко мача остават? — попита тя.

— Само три.

— Колко напред е Мюжъл?

— Шест точки. Коефициентът му е триста трийсет и шест.

Баумхолц има триста и шейсет. Не може да го стигне.

В този момент баща ми трябваше да се притече на помощ на жена си и да отклони разговора от сериозните теми.

— Забравих да ви кажа, че миналата събота видях Лу Джефкоут — обяви той, след като се окашля. — Каза, че методистите имали нов питчер.

Дядо се беше успокоил достатъчно, за да отвърне:

— Лъже. Всяка година казват така.

— Защо им трябва нов питчер? — усмихна се леко баба, а на мен ми се стори, че мама всеки момент ще прихне.

В събота предстоеше есенният пикник, велико събитие за цял Блек Оук. След службата, която поне за нас баптистите се точеше бавно, всички се събираха в училището. Жените подреждаха под дърветата храна колкото за целия щат, а след дългия обяд мъжете играеха бейзбол.

Мачът беше по-особен, защото от него зависеше кой колко ще се хвали. Победителите дразнеха победените цяла година. Чувал бях мъжете да се горещят по повод на този мач и посред зима.

Методистите бяха печелили през последните четири години и въпреки това винаги говореха за нов питчер.

— А нашият питчер кой е? — попита татко. Дядо беше треньорът на баптисткия отбор, макар че след четири поредни загуби хората почваха да недоволстват.

— Ами сигурно Ридли — каза без колебание дядо. От цяла година мислеше за мача.

— Че той срещу мене не може да играе! — възразих аз.

— Да нямаш по-добра идея? — сряза ме дядо.

— Аха.

— Да я чуем тогава.

— Каубой — казах аз и всички се усмихнаха. Какво прекрасно хрумване!

Но мексиканците не можеха да участват в Мача, нито пък планинците. Всеки отбор се сформираше само от членове на съответната църква — никакви надничари, никакви роднини от Джоунсбъро, никакви външни хора. Имаше толкова много правила, че ако някой седнеше да ги пише, правилникът щеше да стане по-дебел от Библията. Съдии си водехме от Монет и им плащахме по пет долара на мач плюс ядене на корем. Уж никой не ги познаваше, но след миналогодишната загуба поне в нашата църква имаше слухове, че или те, или жените им са методисти.