Джон Гришам - Бялата къща

Преди един месец щяхме да празнуваме заедно с Хари на предната веранда. Аз щях да хукна към базите на двора и да застана на втора също като великия Стан. След такава драматична победа всички щяхме да си легнем щастливи, макар че дядо пак щеше да иска да уволни мениджъра.

Но сега всичко беше различно. Победата не означаваше нищо; сезонът свършваше, а „Кардинале“ бяха трети. Предният ни двор беше завзет от семейство Спрюл. Лятото си беше отишло.

Дядо изключи радиото, докато Хари още говореше.

— Баумхолц не може да го стигне — каза той. Франки Ба-умхолц от „Къбс“ беше на шест точки зад Мюжъл.

Баща ми се съгласи. По време на мача мъжете бяха по-мълчаливи от обикновено. Бурите и хладът направо ги бяха поболели. Сезоните се сменяха, а една трета от памука още беше на полето. Седем месеца времето беше почти идеално, но сега явно щеше да се развали.

Есента продължи по-малко от двайсет и четири часа. До обед на следващия ден жегата се беше завърнала, памукът беше изсъхнал, земята се бе втвърдила и всички приятни мисли за прохладни дни и падащи листа бяха забравени. Пак бяхме до реката за второто бране. По-късно през есента можеше да има и трето, така нареченото „предколедно бране“, при което събирахме последните остатъци от памука. Дотогава мексиканците и планинците отдавна щяха да са си отишли.

През целия ден се навъртах близо до Тали и работех усърдно, за да не изоставам от нея. Тя изглеждаше нещо отнесена и аз умирах да разбера защо. Роднините й бяха напрегнати, не пееха, не се смееха и почти не говореха. Ханк дойде към средата на сутринта и почна да бере бавно. Останалите сякаш го избягваха.

Късно следобед се завлякох до ремаркето — надявах се да е за последно. До края оставаше един час и аз търсех майка си. Но вместо нея видях Ханк, Бо и Дейл от другата страна на ремаркето да чакат дядо или татко да претегли памука им. Скрих се сред стъблата и зачаках по-приятелски гласове.

Както обикновено, Ханк говореше високо.

— Писна ми да бера памук — каза той. — Дотук ми е дошло! Решил съм да си намеря нова работа. Измислих как да печеля пари. И то много. Ще вървя след ония панаирджии от град на град и ще се крия в сенките, докато Самсон и мацката му не натрупат парички. Ще чакам да посъберат сухо, ще ги гледам как изхвърлят селяците от ринга и после късно вечерта, когато онзи е капнал, ще излизам, ще залагам петдесет долара, ще го смилам от бой и ще му прибирам парите. Петстотин долара седмично правят две хиляди долара на месец, двайсет и четири хиляди на година. Само в брой. Ами аз ще стана богат!

Тонът му беше дяволит и Бо и Дейл се разсмяха. Дори аз трябваше да призная, че е смешно.

— Ами ако на Самсон му писне? — попита Бо.

— Шегуваш ли се? Нали е най-великият борец на света, дошъл направо от Египет. Самсон не се страхува от никого. Че аз може и мадамата му да отмъкна! Биваше си я, нали?

— От време на време трябва да го оставяш да победи — каза Бо. — Иначе няма да се бие с теб.

— Онова за мадамата ми хареса — каза Дейл. — Страшни крака имаше.

— И останалото не беше зле — отвърна Ханк. — Чакайте, сетих се! Ще го изгоня и ще стана новият Самсон! Ще си пусна коса до задника, ще я боядисам черна, ще си намеря гащи от леопардова кожа, ще приказвам завалено и тия тъпанари ще решат, че и аз съм от Египет. Далила ще полудее по мене.

Смехът им беше силен, кънтящ и заразителен. Аз се кисках тихо, като си представях как Ханк обикаля ринга по тесни гащета и се опитва да убеди хората, че е египтянин. Само че той беше твърде глупав за такава работа. Щеше да наранява хората и така да пропъжда съперниците си.

Дядо дойде до ремаркето и започна да претегля памука. Майка ми също се приближи и ми прошепна, че е време да се прибираме. И аз така мислех. Извървяхме дългия път заедно, мълчахме и се радвахме, че денят е почти свършил.

Боядисването продължаваше. Забелязахме го от градината и при по-внимателно вглеждане видяхме къде бояджията — все още смятахме, че е Трот — бе стигнал до петата дъска от долу на горе и беше минал една ръка върху участьк колкото прозорец. Майка ми го пипна; боята полепна по пръста й.

— Прясна е — каза тя и погледна към предния двор, но както обикновено Трот никакъв не се виждаше.

— Още ли мислиш, че е той? — попитах аз.

— Да.

— Откъде взима боя?

— Тали му я купува с парите си от памука.

— Кой ти каза?

— Попитах мисис Фоли от железарския магазин. Тя каза, че едно сакато момче и сестра му купили два литра бяла боя и една четка. Сторило й се странно планинци да купуват боя.