Джон Гришам - Бялата къща

— Два е по-справедливо — казах аз.

— Три. Наведи се.

Преглътнах, стиснах зъби, обърнах се, наведох се и хванах глезените си. Татко ме удари три пъти по дупето с пръчката. Болеше ужасно, но всъщност той не удряше много силно. Къде-къде по-здрав бой бях ял.

— А сега марш в леглото — каза той и аз хукнах към къщата.

С двеста и петдесетте долара на Самсон в джоба си Ханк още по-слабо се интересуваше от брането на памук.

— Къде е Ханк? — попита дядо мистър Спрюл, като взехме чувалите и започнахме работа в понеделник сутрин.

— Сигурно спи — отговори рязко той и това приключи въпроса на първо време.

Великанът пристигна на полето по средата на сутринта. Не разбрах точно кога, защото бях в далечния край на един ред, но скоро чух гласове и се досетих, че семейство Спрюл отново се карат.

Около час преди пладне небето се смрачи, а от запад полъхна ветрец. Когато слънцето се скри, спрях да бера и погледнах облаците. На стотина метра от мен дядо правеше същото — ръцете на хълбоците, сламената шапка килната на една страна, а лицето вдигнато нагоре. Вятърът се усили, небето притъмня и не след дълго захладня. Всички бури тук идваха от Джоунсбъро, известен като Пътя на тор-надото.

Първо удари градушка, твърди зрънца колкото грах, и аз тръгнах към трактора. На югоизток небето беше тъмносиньо, почти черно, а ниските облаци надвисваха над нас. Планинците вървяха бързо по редовете си на път към ремаркето. Мексиканците тичаха към обора.

И аз се затичах. Градушката ме кълвеше по врата и ми напомняше да бързам. Вятърът виеше из дърветата по реката и накланяше доземи стъблата на памука. Някъде зад мен падна гръм и чух как един от планинците изпищя, сигурно Бо.

— Няма какво да ходим до ремаркето с памука — каза дядо, когато пристигна. — Не и при тия светкавици.

— По-добре да идем вкъщи — каза татко.

Качихме се на плоското ремарке, като всички бързаха и се блъскаха, и тъкмо когато дядо зави с трактора, дъждът ни удари яко. Беше студен, обилен и падаше косо от силния вятър. Тутакси станахме вир-вода; в потока да бях цамбурнал, повече не можех да се намокря.

Планинците се бяха скупчили около Тали. На два-три метра от тях татко ме притискаше до гърдите си, сякаш вятърът можеше да ме отнесе. Мама и баба бяха тръгнали към къщи малко преди бурята да започне.

Дъждът шибаше на вълни. Капките падаха толкова нагъсто, че едва виждах памука на крачка пред мен. Все повтарях на дядо да побърза. Бурята гърмеше толкова силно, че не чувах познатото бучене на двигателя. Отново удари гръм, този път много по-близо, така че ушите ми запищяха. Мислех, че ще умрем.

Пътувахме към къщата цяла вечност, но когато стигнахме, дъждът внезапно спря. Небето беше още по-тъмно, навсякъде чернееше.

— Торнадо! — викна мистър Спрюл, докато слизахме от ремаркето.

На запад, далеч зад реката и високо над дърветата, един тънък и дълъг облак се накланяше надолу. Беше светлосив, почти бял на фона на черното небе, и ставаше все по-голям и шумен, докато бавно се спускаше към земята. Беше на няколко колометра оттук и заради разстоянието не изглеждаше толкова опасен.

В нашата част на Арканзас торнадото не беше рядкост. Цял живот бях слушал разкази за тая напаст. Преди десетки години прадядо ми оцелял след ужасно торнадо, което се въртяло в кръг и стигало все до същата фермичка. Това идваше в повече и баба го разказваше не много убедено. Торнадото беше част от живота, но досега не бях виждал нито едно.

— Катлин — изкрещя баща ми към къщата. Не искаше майка ми да пропусне това зрелище.

Погледнах към плевнята, където стояха мексиканците, онемели и сащисани като нас. Неколцина сочеха с пръст.

Гледахме гигантската фуния с мълчаливо удивление, без да се страхуваме, защото не беше близо до фермата и продължаваше да се отдалечава на североизток. Движеше се бавно, сякаш търсеше идеалното място да се спусне. Издълженият й край се виждаше ясно на хоризонта, високо над земята; тя се подмяташе във въздуха и танцуваше, докато се чудеше кога и къде да удари. Въртеше се бързо, идеален обърнат конус, който се вихреше в бясна спирала.

Вратата зад нас хлопна. Мама и баба стояха на стълбите и бършеха ръце в кухненски кърпи.

— Към града отива — каза авторитетно дядо, сякаш можеше да предскаже къде ще удари торнадото.

— Май да — добави татко, и той като пръв синоптик.

Опашката на торнадото се спусна надолу и спря да подскача. Сякаш наистина беше допряло земята някъде другаде, защото вече не му виждахме края.