Джон Гришам - Бялата къща

Майка ми я остави и се върна в предния двор. Действах бързо. Щом се видях сам, почуках на вратата на клозета. Чух лек писък и едно отчаяно:

— Кой е?

— Мис Стейси, аз съм, Люк.

— Заето! — каза тя. Обикновено ясното й произношение беше забързано и приглушено в задушливата влажност на клозета. Вътре беше тъмно, а единствената светлина се процеждаше през процепите между дъските.

— Не излизай сега! — казах аз, като се постарах да звуча изплашено.

— Какво?

— Навън има голяма змия!

— О, господи! — стресна се тя. Би припаднала, но и без това клечеше.

— Тихо! — казах аз. — Иначе ще разбере, че си тук.

— Божичко! — каза тя с разтреперан глас. — Направи нещо!

— Не мога. Много е голяма и хапе.

— Какво иска? — попита тя. Май беше готова да се разплаче.

— Не знам. Това е клозетна змия и непрекъснато обикаля тук.

— Повикай Джими Дейл!

— Добре, но не излизай. Застанала е до вратата. Май усеща, че си вътре.

— Божичко господи — повтори тя и се разплака.

Аз се скрих зад кокошарника, а после заобиколих градината от източната страна на къщата. Минах бавно и тихо покрай храстите по края на двора ни, докато не стигнах един гъсталак, откъдето се виждаше предният двор. Джими Дейл се беше облегнал на колата си, разказваше нещо и чакаше жена му да си свърши работата.

Мина време. Мама, татко, дядо и баба слушаха и се кискаха на поредната история. От време на време някой от тях хвърляше поглед към задния двор.

Най-сетне майка ми се притесни и ги остави, за да види какво става със Стейси. Минута по-късно се чуха гласове и Джими Дейл хукна към клозета. Аз се зарових още по-дълбоко в гъсталака.

Когато се прибрах вкъщи, беше почти тъмно. Бях гледал от разстояние, иззад силоза, и знаех, че мама и баба приготвят вечерята. Здравата бях загазил — ако закъснеех за масата, щях само да усложня положението.

Бяха седнали и дядо тъкмо щеше да благослови храната, когато аз влязох през вратата от задната веранда и тихо заех мястото си. Те ме погледнаха, но аз забодох очи в чинията си. Дядо каза набързо молитвата, а жените ни сипаха. След едно известно мълчание татко каза:

— Къде беше, Люк?

— До потока.

— И какво правеше там?

— Нищо. Гледах.

Това звучеше достатъчно подозрително, но те не се заядоха. Когато отново настъпи тишина, дядо каза точно навреме с дяволит тон:

— А там клозетни змии имаше ли?

Едва успя да го изрече, преди да избухне в смях.

Огледах масата. Баба стискаше челюсти, сякаш се беше заклела да не се усмихне. Майка ми криеше устата си със салфетка, но очите й я издаваха; и на нея й идеше да прихне. Баща ми беше натъпкал храна в устата си и успяваше да дъвче със сериозно изражение.

Дядо обаче се превиваше от смях. Той се смееше, седнал начело на масата, докато останалите се опитваха да запазят самообладание.

— Хубав номер й извъртя, Люк — успя да си поеме дъх той. — Така й се пада!

Най-сетне и аз се разсмях, но не на собствените си действия. Много беше забавно да гледам как дядо си умира от смях, докато другите се мъчат да останат сериозни.

— Престани вече, Илай — раздвижи най-сетне челюсти баба.

Аз напълних устата си с грах и забих поглед в чинията. Всички пак замълчаха и задъвкаха.

След вечеря баща ми ме отведе в бараката за инструменти. На вратата й имаше орехова пръчка, издялана и излъскана до блясък. Специално за мен.

Бях научен да приемам наказанието като мъж. Плачът беше забранен, поне пред хора. В тези ужасни мигове пример ми беше Рики. Бях чувал ужасни разкази как дядо го пердашел и как той никога, никога не плачел. Когато Рики бил малък, боят не бил шега работа.

— Ти постъпи много лошо със Стейси — каза баща ми. — Тя ни беше гостенка и е жена на наш братовчед.

— Да, сър.

— Защо го направи?

— Защото тя каза, че сме глупави и изостанали. — Малко донос нямаше да навреди.

— Наистина ли?

— Да, сър. Не ми хареса, и на другите не им хареса.

— И така да е, пак трябва да уважаваш по-възрастните. Според теб колко удара заслужаваш?

Престъплението и наказанието винаги се обсъждаха предварително. Когато се навеждах, винаги знаех колко пръчки ще отнеса.

— Един. — Това беше дежурното ми мнение.

— Според мен два — каза той. — А за мръсния език?

— Според мен не беше толкова мръсен — казах аз.

— Използва забранена думичка.

— Да, сър.

— Колко удара за това?

— Един.

— Разбираме ли се за общо три? — попита той.

Никога не ме биеше, когато е много ядосан, така че обикновено имаше място за преговори. Три звучеше справедливо, но аз винаги се опитвах да ги намаля. В крайна сметка нали бяха на мой гръб? Защо да не се пазаря?