Джон Гришам - Бялата къща

— Страшна кола — каза татко, когато седнаха на предните стълби.

Баба беше в кухнята и правеше чай с лед. Майка ми имаше неприятното задължение да разговаря със Стейси, която не ми хареса от мига, в който излезе от колата.

— Чисто новичка — отвърна гордо Джими Дейл. — Купих я миналата седмица, тъкмо навреме за пътуването. Ние със Стейси се взехме преди месец и това ни е сватбеният подарък.

— Ние със Стейси се оженихме — поправи го младоженката от другата страна на верандата. За миг разговорът замря, докато се опитвахме да смелим факта, че Стейси току-що е поправила мъжа си пред хора. Такова нещо никога не бях чувал.

— Петдесет и втора ли е?

— Не, петдесет и трета, най-новата. Сам я направих.

— Нима!

— Да. От „Буик“ ни дават да си поръчваме колите точно както си ги искаме, а после си ги получаваме направо от конвейера. Аз лично й сложих таблото.

— Колко струва? — попитах, макар че на майка й се искаше да ми запуши устата.

— Люк! — извика тя. Татко и дядо ме изгледаха сърдито и аз тъкмо щях да кажа нещо, когато Джими Дейл изтърси:

— Две хиляди и седемстотин долара. Не е тайна. Всеки продавач знае колко струват.

Междувременно семейство Спрюл се бяха приближили и зяпаха колата — всички освен Тали, която не се виждаше никаква. Беше неделя следобед и според мен време за раз-хлаждаща баня в Сайлърс Крийк. Нали затова се въртях на верандата да я чакам да се мерне.

Трот взе да обикаля колата с патрава походка. Бо и Дейл също я огледаха от всички страни. Ханк надничаше вътре и сигурно търсеше ключовете. Мистър и мисис Спрюл й се радваха от разстояние.

Джими Дейл ги наблюдаваше внимателно.

— Планинци ли са?

— Да, от Юрика Спрингс.

— Свестни ли са?

— Повечето — каза дядо.

— Какво прави онзи големият?

— Не се знае.

Сутринта в църквата бяхме научили, че Самсон в крайна сметка станал на крака и си тръгнал от ринга, така че Ханк не беше прибавил още една жертва към списъка си. Брат Ейкърс цял час ни говори за греховността на панаира — комар, побоища, похот, неприлични дрехи, омешване с цигани и прочие пороци. Двамата с Диуейн попивахме всяка дума, но той не спомена имената ни.

— Защо живеят така? — попита Стейси, като гледаше лагера на Спрюл. Резките й думи пронизаха въздуха.

— Че как да живеят? — попита дядо.

И той вече беше решил, че не харесва новата госпожа Джими Дейл Чанддър. Тя кацна като птиче на ръба на един люлеещ се стол и ни огледа пренебрежително.

— Не можете ли да ги настаните в къщата? — попита.

Усетих, че дядо всеки момент ще избухне.

— Та както ви казвах, „Буик“ ни дават колите на разсрочено плащане за две години — обади се Джими Дейл.

— Наистина ли? — попита баща ми, без да сваля очи от нея. — Мисля, че по-хубава кола не съм виждал.

Баба донесе подноса на верандата и сервира високи чаши чай с лед и захар. Стейси отказа.

— Чай с лед? За мен не. Нямате ли горещ чай?

Горещ чай? Що за глупост?

— Не, ние тук не пием горещ чай — каза дядо от люлката и изгледа злобно Стейси.

— Е, ние в Мичиган пък не го пием с лед.

— Тук не е Мичиган — сряза я дядо.

— Искаш ли да видиш градината ми? — попита изведнъж мама.

— Страхотна идея — каза Джими Дейл. — Иди, скъпа, Катлин има най-хубавата градина в Арканзас.

— Ще дойда с вас — каза баба в опит да изтика момичето от верандата, за да няма караници. Трите жени изчезна ха, а дядо изчака малко и рече:

— Откъде, за бога, я намери тая?

— Тя е свястно момиче, Илай — отвърна не много убедено Джими Дейл.

— Тя е севернячка!

— Те не са толкова лоши. Имат достатъчно акъл, за да не припарват до памука. Живеят в хубави къщи с тоалетни, телефони и телевизори. Печелят добри пари и строят хубави училища. Стейси е ходила две години в колеж. Семейството й от три години има телевизор. Миналата седмица гледах мача на „Индианс“ и „Тайгърс“. Представяш ли си, Люк? Да гледаш бейзбол по телевизията.

— Не си го представям.

— Е, аз гледах. Боб Лемън беше питчер на „Индианс“. „Тайгърс“ не показаха нищо особено, пак са на последно място.

— Аз не се интересувам от Американската лига — повторих думите, които бях чувал цял живот от татко и дядо.

— Не може да бъде — разсмя се Джими Дейл. — Истински фен на „Кардинале“. И аз бях такъв, докато не отидох на север. Като гледаш единайсет мача на стадион „Тайгърс“, почваш да цениш Американската лига. Преди две седмици идваха „Янкис“. Всички билети бяха продадени. Имат един нов, Мики Мантъл, страхотна работа е. Силен, бърз, често пропуска, ама като улучи топката, край. Голям играч ще излезе от него. Освен това имат Бера и Ризуто.