Джон Гришам - Бялата къща

Не бях сигурен какво да правя, а и повечето от останалите зрители също мълчаха. От една страна, беше хубаво да видим как едно момче от Арканзас премазва така египетския великан. От друга страна обаче, ставаше въпрос за Ханк Спрюл, а и той беше използвал юмруците си. Победата му беше опетнена, не че това имаше значение за него. Всички щяхме да се чувстваме по-добре, ако някое местно момче беше победило Самсон по честен път.

Когато се увери, че времето е минало, Ханк прекрачи въжетата и скочи на земята. Бо и Дейл взеха парите и тримата братя изчезнаха.

— Тоя утрепа Самсон — каза някой зад мен.

Най-великият борец на света лежеше проснат по гръб с широко разперени ръце и крака, а жена му беше клекнала над него и се мъчеше да го свести. Дожаля ми за тях. Бяха толкова интересни. Дълго време нямаше да видим такова представление, може би никога. Съмнявах се всъщност, че Самсон и Далила ще припарят до Блек Оук, Арканзас, когато и да било.

Накрая той седна и всички си отдъхнахме. Шепа добри хора му изръкопляскаха тихо, а после публиката започна да се разпръсва.

Защо ли Ханк не тръгнеше с панаира? Можеше да печели пари, като бие хората, и да остави фермата ни на мира. Реших да подхвърля идеята си на Тали.

Горкият Самсон бе работил цял ден в жегата и за части от секундата бе изгубил цялата си печалба. Ама че начин да си изкарваш прехраната. Най-сетне бях видял по-лоша работа от брането на памук.

През пролетта и зимата неделните следобеди често се използваха за ходене на гости. След обяда и кратката дрямка се качвахме на камиона, отивахме в Лейк Сити или Парагулд и се изтърсвахме неканени при някои роднини или приятели, които винаги се радваха, че ни виждат. „Що не наминете към нас“ беше често използвана фраза и хората я приемаха буквално. Не бяха нужни уговорки и предизвестия, пък и нямаше как. Нито ние, нито роднините ни имахме телефон.

През късното лято и есента обаче не се ходеше много по гости, защото работата беше по-тежка, а следобедите бяха твърде горещи. За известно време забравяхме за лелите и чичовците, но знаехме, че после ще наваксаме.

Седях на предната веранда, слушах мача на „Кардиналите“ и гледах как мама и баба чистят боб и грах. Тогава видях от моста да се надига облак прах.

— Вижте, кола — казах аз и те погледнаха нататък.

По нашия път рядко минаваше нещо. Почти винаги беше някой Джетър от отсреща или някой Толивър от изток. От време на време преминаваше непозната кола или камион и ние ги гледахме безмълвно, докато прахта не се слегнеше, а после на вечеря обсъждахме кой ли може да е бил и какво е правил в нашата част на окръг Крегхед. Дядо и татко споменаваха за това в града, а мама и баба казваха на всички жени преди неделното училище, така че рано или късно намираха някой, който да е виждал непознатата кола. Обикновено разбулваха мистерията, но понякога така и не успявахме да разберем.

Колата се движеше бавно. Видях червено петънце, което все повече растеше, и не след дълго един лъскав седан с две врати зави към къщата ни. Ние тримата вече стояхме прави на верандата, замръзнали от изненада. Шофьорът паркира зад камиона ни. От предния двор семейство Спрюл също го зяпаха.

Шофьорът отвори вратата си и излезе.

— А, Джими Дейл — каза баба.

— Да, той е — отвърна майка ми. Интересът й беше поспаднал.

— Люк, тичай да извикаш баща си и дядо си — каза баба.

Аз хукнах през къщата, като крещях с пълно гърло, но мъжете вече бяха чули тръшването на вратата и идваха откъм задния двор.

Срещнахме се пред колата, която беше нова, чиста и несъмнено най-красивата, която бях виждал. Всички се прегърнаха и си стиснаха ръцете, а после Джими Дейл ни представи новата си жена, кльощаво същество, което изглеждаше по-младо от Тали. Казваше се Стейси. Беше от Мичиган и когато говореше, думите й излизаха през носа. Приказваше бързо и рязко и за секунди накара кожата ми да настръхне.

— Защо говори така? — прошепнах аз на мама, когато групата се премести на верандата.

— Защото е севернячка — гласеше простото обяснение.

Бащата на Джими Дейл беше Ърнест Чандлър, по-големият брат на дядо. Ърнест имал ферма в Лийчвил, докато преди няколко години не умрял от инфаркт. Аз не си спомнях нито него, нито Джими Дейл, макар да бях слушал много за тях. Знаех, че Джими Дейл напуснал фермата и отишъл в Мичиган, където си намерил работа в завод на „Буик“ и изкарвал по три долара на час, нечувана сума по стандартите на Блек Оук. Помагал на тукашни момчета да си намерят работа там. Преди две години, след поредната лоша реколта, баща ми беше прекарал ужасна зима във Флинт, където слагал предни стъкла на новите коли. Прибра се с хиляда долара и ги похарчи, за да върне част от основните заеми.