Джон Гришам - Бялата къща

— Мразя ги — казах аз и Джими Дейл отново се разсмя.

— Още ли смяташ да играеш за „Кардинале“? — попита той.

— Да, сър.

— И никакъв памук?

— Не, сър.

— Умно момче си ти.

Бях слушал възрастните да говорят за Джими Дейл. Той много се надуваше, задето е успял да избяга от памука и да заживее на север. Обичаше да говори за парите си. Беше намерил по-добър живот и не скъпеше съветите си към тукашните момчета.

Дядо смяташе, че фермерството е единственият достоен труд, евентуално с изключение на професионалния бейзбол.

Известно време пихме чай, а после Джими Дейл каза:

— Е, как върви памукът?

— Дотук добре — каза дядо. — Първото бране мина без проблеми.

— Сега трябва да почнем второто — добави баща ми. — До един месец сигурно ще свършим.

Тали се появи откъм лагера на Спрюл, като държеше кърпа или нещо подобно. Тя заобиколи отдалеч червената кола, където семейството й още стоеше в захлас; те не я забелязаха. Тали ме погледна отдалеч, но не направи знак. Внезапно ми омръзна да слушам за бейзбол, памук, коли и други такива, но не можех просто да хукна след нея. Щеше да бъде неучтиво, пък и баща ми можеше да заподозре нещо. Затова си седях и гледах как Тали изчезва зад къщата.

— Как е Лутър? — попита татко.

— Добре е — каза Джими Дейл. — Уредих го при мен в завода. Изкарва по три долара на час четирийсет часа седмично. Лутър никога не е виждал толкова пари.

Лутър беше друг наш братовчед от далечен клон на фамилията Чандлър. Бях го виждал веднъж на едно погребение.

— Значи няма да се връща? — попита дядо.

— Съмнявам се.

— И той ли ще се жени за севернячка?

— Не съм го питал. Сигурно ще прави каквото си иска.

Замълчаха и за миг напрежението сякаш спадна. После Джими Дейл каза:

— Не можеш да му се сърдиш, ако се задържи горе, на север. Та те загубиха фермата си. Той береше памук за чужди хора и изкарваше хиляда долара на година. Нямаше пукната пара. Сега печели повече от шест хиляди годишно плюс премиите и пенсионните осигуровки.

— В профсъюза ли е? — попита баща ми.

— Точно така. Аз записах всички тукашни момчета в профсъюза.

— Какво е профсъюз? — попитах аз.

— Люк, върви при майка си — каза дядо. — Хайде бягай.

Пак бях задал най-невинен въпрос, заради който ме изключиха от разговора. Слязох от верандата и хукнах към гърба на къщата с надеждата да зърна Тали. Тя обаче беше изчезнала и сигурно се къпеше в потока без верния си страж.

Баба беше до градинската портичка. Беше се облегнала на оградата и гледаше как майка ми и Стейси вървят от растение на растение. Застанах до нея и тя разреши косата ми.

— Дядо казва, че е проклета севернячка — рекох тихо аз.

— Не ругай.

— Не ругая. Само повтарям.

Умът й беше другаде. Това лято тя от време на време ми говореше, без да ме вижда. Уморените й очи се отнасяха, а мислите й напускаха фермата ни.

— Защо говори така? — попитах аз.

— Тя пък смята, че ние говорим странно.

— Наистина ли?

— Да.

Нищо не разбирах.

Една зелена змия, дълга не повече от педя-две, надигна глава от лехата с краставиците, а после се плъзна по пътечката право към майка ми и Стейси. Двете я видяха едновременно. Майка ми я посочи и каза спокойно:

— Я, зелено змийче.

Стейси реагира различно. Зяпна, но беше толкова ужасена, че няколко секунди от устата й не излезе нито звук. После нададе такъв писък, че сигурно я чуха чак семейство Лечър, смразяващ кръвта вой, по-страшен от най-отровното влечуго.

— Змияааа! — изкрещя отново тя и се скри зад мама. — Джими Дейл! Джими Дейл!

Змийчето се закова на място и сякаш вдигна глава към нея. Нищо и никакво безобидно зелено змийче. Кой нормален човек ще се изплаши? Изтичах и го вдигнах, като си мислех, че така ще помогна. Но Стейси не можа да понесе гледката на момченце, хванало подобно смъртоносно създание. Тя припадна в боба, а мъжете дотичаха от верандата.

Джими Дейл я вдигна на ръце, докато ние се опитвахме да обясним какво е станало. Горкото змийче висеше безпомощно; май и то беше припаднало. Дядо не можа да скрие усмивката си, докато вървяхме зад Джими Дейл и жена му към задната веранда, където я оставихме на една пейка, а баба отиде за лекарство.

След малко Стейси се съвзе, но лицето й беше бледо, а по кожата й беше избила пот. Баба се суетеше над нея с мокри кърпи и соли за вдишване.

— В Мичиган нямат ли си змии?

— Ами май не.

— Че то беше само едно нищо и никакво змийче — казах аз.

— Слава богу, че не видя гърмяща. Досега да е умряла — отвърна баща ми.