Джон Гришам - Бялата къща

Майка ми възвари вода и я наля в чаша с пакетче чай. Стейси седна и пресуши чашата и за пръв път в историята в нашата ферма някой пиеше горещ чай. Тя искаше да поседи сама и затова ние се пренесохме на предната веранда и я оставихме да си почине.

Не след дълго мъжете отидоха до буика. Вдигнаха капака и се надвесиха над двигателя. Тъй като никой не ми обръщаше внимание, аз слязох от верандата и тръгнах към гърба на къщата да търся Тали. Скрих се до силоза на едно любимо мое място, където не можеха да ме видят. Чух равното мощно бръмчене на мотор и разбрах, че това не е старият ни камион. Отиваха да се повозят и чух, че баща ми ме вика. Не се обадих и те заминаха.

Отказах се да чакам Тали и се върнах в къщата. Стейси седеше на столче под едно дърво и гледаше печално полето, скръстила ръце с нещастно изражение. Буикът беше заминал.

— Няма ли да се повозиш? — попита тя.

— Не, госпожо.

— Защо?

— Просто така.

— Возил ли си се някога в лека кола?

Тонът й беше подигравателен и аз започнах да лъжа.

— Не, госпожо.

— На колко си години?

— На седем.

— Виждал ли си някога телевизор?

— Не, госпожо.

— Говорил ли си някога по телефон?

— Не, госпожо.

— Невероятно. — Тя поклати глава с отвращение. Искаше ми се да бях останал до силоза. — На училище ходиш ли?

— Да, госпожо.

— Слава богу. Можеш ли да четеш?

— Да, госпожо. И да пиша мога.

— Смяташ ли да завършиш гимназия?

— Разбира се.

— Баща ти завършил ли е?

— Да.

— А дядо ти?

— Не.

— Така си и мислех. Тук някой ходи ли изобщо в колеж?

— Още не.

— Какво искаш да кажеш?

— Мама казва, че аз ще ида.

— Съмнявам се. Откъде ще вземете пари?

— Мама казва, че ще ида.

— Като пораснеш, ще станеш беден фермер като баща си и дядо си.

— Ти пък откъде знаеш — сопнах се аз.

Стейси ядосано поклати глава.

— Аз съм учила две години в колеж — изфука се тя.

Не си поумняла много, щеше ми се да кажа аз. Последва дълго мълчание. Исках да си тръгна, но не знаех как най-добре да се измъкна от разговора. Стейси седеше на стола, гледаше към далечината и събираше още отрова.

— Не мога да повярвам колко сте изостанали — каза тя.

Забих поглед в краката си. С изключение на Ханк Спрюл, никога не бях виждал по-неприятен човек от Стейси. Какво би направил Рики? Сигурно щеше да я напсува, но тъй като това нямаше да ми се размине, реших просто да си тръгна.

Буикът се върна. Баща ми беше зад кормилото. Той паркира и възрастните излязоха. Джими Дейл извика на семейство Спрюл да дойдат. Качи Бо, Дейл и Трот на задната седалка, а Ханк отпред и отпрашиха по пътя към реката.

Едва късно следобед Джими Дейл каза, че е време да си ходят. Ние това и чакахме, особено аз, който се притеснявах да не останат за вечеря. Не можех да си представя да седя на масата и да се опитвам да ям, докато Стейси коментира храната и навиците ни. След като презираше всичко останало, защо да й хареса вечерята?

Бавно отидохме до буика и почнахме да се прощаваме надълго и нашироко.

Никой никога не бързаше да си тръгва. Един казваше, че е станало късно, после друг го повтаряше, а по някое време друг правеше крачка към колата или камиона сред първата вълна сбогувания. Стискахме си ръцете, прегръщахме се и си разменяхме обещания. Лека-полека цялата група стигаше до колата, но тогава процесията спираше, защото някой си спомняше още някаква история. И пак прегръдки, и пак обещания скоро да дойдат отново. След като със значителни усилия гостите успяваха да се напъхат в превозното средство, изпращачите навираха глави вътре, за да се сбогуват за пореден път. Евентуално да разкажат набързо още една история. След някой и друг протест моторът най-сетне забръмчаваше и колата или камионът тръгваше на заден, а всички махаха.

Когато къщата се изгубеше от погледа, някой от пътниците казваше:

— И закъде толкова бързаме?

А някой от изпращачите помърморваше:

— Защо не постояха още малко?

Когато стигнахме до колата, Стейси прошепна нещо на Джими Дейл. Той се обърна към майка ми и каза тихо:

— Стейси трябва да иде до тоалетната.

Майка ми погледна стреснато. Ние нямахме тоалетна. Облекчавахме се във външния клозет, дървена постройка с дупка зад бараката за инструменти в задния двор.

— Ела с мен — каза й мама и двете жени тръгнаха. Джими Дейл внезапно си спомни историята за едно тукашно момче, което отишло във Флинт и било арестувано за пиянство. Аз се измъкнах и минах през къщата. После слязох от задната веранда и се промъкнах през два кокошарника до едно място, откъдето виждах как майка ми води Стейси към клозета. Тя спря и го погледна; никак не й се влизаше, но нямаше избор.