Джон Гришам - Бялата къща

Църквата, маганът, киното или бакалницата на Поп и Пърл? Вече пресмятах пораженията, когато торнадото изведнъж се вдигна и сякаш напълно изчезна.

Зад нас се разнесе нов трясък. Оттатък пътя, в земите на Джетьр, се бе появило друго торнадо. Беше се промъкнало зад нас, докато гледахме първото. Сега бе само на два-три километра и сякаш се бе насочило право към къщата ни. Гледахме го ужасени и една-две секунди не можехме да помръднем.

— Бързо в плевнята! — извика дядо. Някои от планинците вече тичаха към лагера си, като че ли палатките щяха да помогнат.

— Натам! — извика мистър Спрюл и посочи плевнята. Изведнъж всички закрещяха и се разтичаха. Татко сграбчи ръката ми и побягнахме. Земята се тресеше, а вятърът виеше. Мексиканците се пръснаха във всички посоки; някои смятаха, че е по-добре да се скрият в полето, други се бяха насочили към къщата ни, докато не ни видяха да бягаме към плевнята. Ханк прелетя край мен с Трот на гърба си.

Тали също ни изпревари.

Преди да стигнем до плевнята, торнадото се отлепи от земята и бързо се издигна в небето. Дядо спря и се загледа, а всички останали го последваха. Фунията мина малко по на изток от фермата ни и вместо да я връхлети, остави зад себе си само едри капки кафеникав дъжд и пръски кал. Гледахме я как подскача из въздуха и си търси друго място за спускане.

Няколко минути бяхме толкова изплашени и зашеметени, че дума не можехме да обелим.

Аз огледах облаците във всички посоки, за да няма втори път такава изненада. Не бях единственият.

После отново заваля и ние се прибрахме в къщата.

Бурята бушува два часа и хвърли срещу нас почти всички боеприпаси на природата: мощни ветрове, проливни дъждове, вихрушки, град и светкавици, които падаха толкова често и толкова наблизо, че понякога се пъхахме под леглата си. Семейство Спрюл се беше скрило в дневната ни, а ние из останалата част на къщата. Мама не се отделяше от мен. Тя се боеше до смърт от бурите и това само влошаваше нещата.

Не бях съвсем сигурен как ще умрем — отнесени от вятъра, изпепелени от светкавица или удавени от потоп, но очевидно краят беше дошъл. Баща ми обаче проспа по-голямата част от бурята и неговата невъзмутимост ме успокои. Той беше живял в траншеи и бе воювал с немците, така че от нищо не се страхуваше. Тримата лежахме на пода на спалнята — баща ми хъркаше, майка ми се молеше, а аз между тях слушах бурята. Мислех си за Ной и неговите четирийсет дни дъжд и чаках нашата къщичка просто да за-плава.

Когато дъждът и вятърът най-после стихнаха, излязохме да огледаме пораженията. Като изключим мокрия памук, нямаше кой знае какви щети — тук-там прекършени клони, обичайните издълбани от водата ровове, някой и друг изтръгнат домат в градината. Утре памукът щеше да изсъхне и ние отново щяхме да се заловим за работа. По време на късния обяд дядо каза:

— Трябва да видя какво става с магана.

Нямахме търпение да идем в града. Ами ако торнадото го беше сравнило със земята?

— Аз искам да видя църквата — каза баба.

— Вземете и мен — примолих се.

— Защо искаш да ходиш до църквата? — попита татко.

— Да видя дали торнадото не я е съборило.

— Хайде тогава — каза дядо и скочихме от столовете.

Чиниите бяха струпани неизмити в умивалника. За пръв път виждах такова нещо.

Пътят беше станал само кал, а на места водата беше отмила големи участъци от него. Пързаляхме се половин километър, докато не стигнахме до една голяма дупка. Дядо намали скоростта и се опита да прегази канавката вляво от пътя до памука на Джетьр. Камионът спря и затъна. Не можехме да помръднем. Татко се върна да докара трактора, а ние зачакахме. Както обикновено, аз бях в каросерията и имах много място за шаване. Майка ми седеше отпред с дядо и баба. По едно време баба каза, че май не е чак толкова добра идея да се ходи в града. Дядо само пуфтеше.

Когато баща ми се върна, той закачи една шестметрова верига за бронята и бавно ни изтегли от дупката. Мъжете решиха, че е най-добре тракторът да ни тегли чак до моста. Щом стигнахме, дядо откачи веригата и татко мина с трактора. После ние пресякохме реката с камиона. Мъжете сметнаха, че пътят от другата страна е още по-лош и затова отново закачиха веригата. Тракторът ни тегли три километра, докато не стигнахме до асфалт. Оставихме го и потеглихме към града, по-точно към онова, което беше оцеляло от него. Един бог знаеше какви разрушения ни чакат. Едва прикривах вълнението си.

Най-сетне стигнахме до шосето и когато завихме към Блек Оук, след нас на асфалта остана дълга кална диря. Питах се защо всички пътища не са асфалтирани.