Джон Гришам - Бялата къща

Няколко от методистите ме попитаха за Рики — как е, дали имаме вести от него. Опитах се да бъда учтив и да отговоря на въпросите им, но ние като семейство не обичахме подобно внимание. А сега се ужасявахме от тайната за бебето и всяко споменаване на Рики пред хора ни плашеше.

— Кажи му, че мислим за него — повтаряха те. Все така казваха, сякаш имахме телефон и му се обаждахме всяка вечер.

— Молим се за него — добавяха в хор.

— Благодаря — отговарях неизменно аз.

Дори нещо толкова прекрасно като есенния пикник можеше да бъде провалено от един неочакван въпрос за Рики. Той беше в Корея, в траншеите, в разгара на войната, бягаше от куршуми и убиваше хора, без да знае дали някога ще се върне, за да ходи с нас на църква и на пикник и да играе срещу методистите. Сред общото вълнение внезапно се почувствах много самотен и много изплашен.

„Стегни се“ — би казал дядо. Храната много ми помагаше. Двамата с Диуейн взехме чиниите си и седнахме зад първа база, където имаше мъничко сянка. По цялото игрище бяха опънати одеяла и семействата седяха заедно на слънце. Отваряха се чадъри; жените вееха с ветрила на себе си, на децата и на чиниите си. Мексиканците се бяха скупчили под едно дърво, далеч от всички останали. Миналата година Хуан ми беше признал, че не обичат мно-го-много пържено пиле. Не бях чувал подобна глупост. Пилето е сто пъти по-хубаво от тортилите, помислих си тогава аз.

Нашите седяха на едно одеяло до трета база. След много врънкане и опяване ми разрешиха да ям с приятелите си, което беше голям напредък за едно седемгодишно момче.

Опашката край нямаше. Докато мъжете стигнат до последната маса, по-големите момчета вече се връщаха за допълнително. На мен една чиния ми стигаше. Исках да си оставя място за сладоледа. След малко отидохме до масата с десертите, където мисис Лйрийн Фланаган стоеше на стража заради вандали като нас.

— Колко шоколадови има? — попитах аз, като гледах кутиите сладолед, струпани на сянка.

— Не знам. Няколко — усмихна се тя.

— Мисис Купър донесе ли от нейния, с фъстьченото масло?

— Да — отвърна мисис Фланаган и посочи една кутия по средата. Мисис Купър смесваше сладоледа си с шоколад и фъстъчено масло, направо да си оближеш пръстите Хората говореха за него по цяла година. Миналата есен две момчета, едното баптист, другото — методист едва не се сбиха кой да вземе следващата порция. Докато преподобният Ор ги умиряваше, Диуейн успя да грабне две купи. Хукна с тях по улицата и се скри зад една барака, където ги изяде до капка. Цял месец само тоя сладолед му беше в устата.

Мисис Купър беше вдовица. Живееше в хубава къщичка на две пресечки зад бакалничката на Поп и гърл и когато трябваше да се свърши нещо по двора й, тя просто пра — веше кутия сладолед с фъстъчено масло. Веднага се появяваше някой младеж. Мисис Купър имаше най-спретнатия двор в града. Дори възрастни мъже спираха да отскубнат някой плевел.

— Ще трябва да почакате — каза мисис Купър.

— Докога? — попитах аз.

— Докато всички се нахранят.

Чакахме цяла вечност. Някои от по-големите момчета и младежите почнаха да загряват и да хвърлят топки в аут филда. Възрастните не спираха да приказват, а аз бях сигурен, че сладоледът е тръгнал да се топи. Пристигнаха двамата съдии от Монет и това събуди всеобщ интерес Естествено, те трябваше първо да се нахранят ц известно време се интересуваха повече от пърженото пиле отколкото от бейзбола. Постепенно одеялата и чадърите бяха раздигнати от игрището. Пикникът свършваше, стана време за мача.

Жените обградиха масата с десертите и започнаха да ги раздават. Най-сетне Диуейн получи сладоледа си с фъстъчено масло. Аз избрах две порции шоколадов вместо едно от кексчетата на мисис Лу Кайнър. Двайсет минути всички се блъскаха около масата с десертите, но все пак имаше някакъв ред. Двамата проповедници стояха сред тълпата и погльщаха не по-малко сладолед от другите. Съдиите отказаха и изтъкнаха жегата като причина най-после да спрат да ядат.

Някой извика: „Хайде да играем!“, и всички се понесоха към оградата зад хоума. Треньор на методистите беше фермерът мистър Дъфи Люис, който според дядо притежаваше ограничена бейзболна интелигентност. След четири поредни загуби обаче дядо не бързаше да огласява мнението си. Съдиите извикаха двамата треньори зад хоума и дълго време обсъждаха правилата на страйковата зона в Блек Оук. Те сочеха огради, стълбове и висящи над игрището клони — всеки имаше своя история и съответни правила. Дядо спореше със съдиите почти за всяко нещо и преговорите нямаха край.