Джон Гришам - Бялата къща

Аз седях сам на пейката и гледах как методистите отбелязват още три точки в осмия ининг. Мечтаех за деня, в който щях да изляза и да завоювам невероятни победи. Тези нещастни методисти нямаше да имат никакъв шанс.

Спечелиха с единайсет на осем и за пета поредна година дядовият отбор беше победен. Играчите си стиснаха усмихнати ръцете след края на мача и се отправиха към сянката, където се сервираше чай с лед. Дядо не се смееше, не се усмихваше и не се здрависваше с никого. Той изчезна за малко. Знаех, че цяла седмица ще се цупи.

„Кардинале“ също загубиха с три на нула. Завършиха сезона с четири загуби от „Джайънтс“ и с осем от бруклинските „Доджърс“, които щяха да играят с „Янкис“ в Световните серии в Ню Йорк.

Остатъците от храната бяха събрани и отнесени обратно по колите и камионите. Масите бяха разчистени, боклуците бяха прибрани. Аз помогнах на мистър Дъфи Люис да подравни възвишението и хоума и когато свършихме, игрището пак изглеждаше чудесно. Един час ни трябваше да се сбогуваме с всички. Както обикновено, победените отправяха заплахи за следващата година, а победителите ги дразнеха. Доколкото можех да преценя, никой освен дядо не се ядосваше.

На тръгване от града си мислех за края на сезона. Бейзбол не се играеше до пролетта, когато сеехме памука и хранехме големи надежди. Тези надежди ни крепяха през лятото и често бяха единственото ни спасение от тежката полска работа. Слушахме всеки мач, а после до следващия обсъждахме кой как е играл и каква стратегия е приложил. Шест месеца бейзболът беше част от живота ни, всеки ден, а после изчезваше. Също като памука.

Прибрах се тъжен. Край на мачовете, които слушах на верандата. Шест месеца без гласа на Хари Кери. Шест месеца без Стан Мюжъл. Взех ръкавицата си и тръгнах на дълга разходка през полето, подхвърлях си топката във въздуха и се чудех какво ще правя до април.

За пръв път в моя живот бейзболът ми разби сърцето.

Исках да поръчам якето от „Сиърс и Роубък“, но майка ми настояваше да изчакам брането да свърши. Още спорехме по този въпрос. Пратките пътуваха две седмици, а аз държах да се върна в училище издокаран в червеното яке на „Кардинале“.

В първите дни на октомври горещините спаднаха. Нощите станаха хладни, а сутрин направо мръзнехме на път за полето. Нямаше я вече задушаващата влага, а слънцето не приличаше толкова. По обяд пак ставаше горещо, но не като през август, а след залез въздухът беше лек. Напразно се бояхме жегата да не се завърне. Есента дойде и дните станаха по-къси.

Тъй като слънцето не ни изпиваше силите, работехме по-усилно и беряхме повече. Разбира се, промяната на времето веднага даде на дядо нов повод за притеснения. Зимата се задаваше и той си припомняше как по Коледа е гледал редове кален, загниващ, неприбран памук.

След цял месец на полето училището ми липсваше. Уроците започваха в края на октомври, а аз вече си мислех колко хубаво си беше да седиш по цял ден на чина, заобиколен от приятели вместо памук, и да не мислиш за никакви планинци. След като нямаше бейзбол, нали трябваше да мечтая за нещо. Толкова бях отчаян, че бях стигнал дотам да копнея за класната стая.

Завръщането ми в училище щеше да бъде славно, защото щях да нося лъскавото си ново яке на „Кардинале“. В кутията от пури в чекмеджето на бюрото ми беше скрита крупната сума от четиринайсет долара и половина, събрани с тежък труд и грижливо пестене. Неохотно давах по някоя паричка на църквата и инвестирах разумно в съботно кино и пуканки, но като цяло надниците ми бяха скътани до бейзболната ми картичка със Стан Мюжъл и ножчето със [???]

Един следобед заварихме Стик Пауърс да ни чака вкъщи. Тримата с мама и баба си бяхме тръгнали от полето малко преди другите. Както обикновено Стик седеше под едно дърво, до камиона на дядо, а по сънените му очи си личеше, че си е подремнал.

Той докосна ръба на шапката си за поздрав и каза:

— Добър ден, Рут. Добър ден, Катлин.

— Здрасти, Стик — отвърна баба. — Какво можем да направим за теб?

— Търся Илай или Джеси.

— Ей сега ще дойдат. Някакъв проблем ли има?

Стик задъвка подаващото се между устните му стръкче трева и зарея поглед към полето, сякаш носеше страшни вести, които може би не бяха подходящи за жени.

— Какво има, Стик? — попита баба. Откакто синът й беше на фронта, всяко посещение на униформен мъж я плашеше. През 1944-та един от предшествениците на Стик й беше донесъл новината, че баща ми е ранен в Анцио.