Джон Гришам - Бялата къща

Стик погледна жените и реши, че може да им се вярва.

— Най-големият от братята Сиско, Грейди, дето лежи в затвора за убийство… ами той миналата седмица е избягал. Казват, че ще се върне насам.

Жените помълчаха за миг-два. Баба си отдъхна, че не става въпрос за Рики. На мама й беше дошло до гуша от цялата история с братята Сиско.

— По-добре кажи на Илай — заяви баба. — Ние трябва да готвим за вечеря.

Те се извиниха и влязоха в къщата. Стик погледна след тях и сто на сто се замисли за вечерята.

— Кого е убил? — попитах аз веднага щом жените влязоха вътре.

— Не знам.

— А как?

— Май го е фраснал с лопата.

— Сигурно здрав бой е паднал.

— Сигурно.

— Мислиш ли, че ще нападне Ханк?

— Виж какво, трябва да говоря с Илай. Къде точно е той?

Посочих навътре в полето. Ремаркето с памука едва се виждаше.

— Много далече, бе — промърмори Стик. — С автомобил стига ли се?

— Да — отвърнах аз. Вече бях тръгнал към патрулната му кола. Влязохме вътре.

— Не пипай нищо — каза Стик, когато се наместихме на предната седалка.

Аз се загледах в копчетата и радиостанцията и, естествено, Стик използва случая да се изфука.

— Това тук е радиостанцията — каза той и вдигна микрофона. — Оттук се включва сирената, а оттук фаровете. — Той хвана една ръчка на таблото и добави: — А оттук прожекторът.

— С кого говориш по радиостанцията? — попитах аз.

— Ами най-често с управлението.

— А то къде е?

— В Джоунсбъро.

— Можеш ли да им се обадиш сега?

Стик неохотно взе микрофона, вдигна го пред устата си, наклони глава на една страна, намръщи се и каза:

— Кола четвърта до базата. Обадете се. — Е часът му беше по-нисък, а думите по-бързи и по-авторитетни.

Зачакахме. Тъй като от управлението не отговориха, Стик наклони глава на другата страна, натисна копчето на микрофона и повтори:

— Кола четвърта до базата. Обадете се.

— Ти ли си кола четвърта? — попитах аз.

— Аз съм.

— Колко коли има?

— Зависи.

Погледнах радиото и зачаках от управлението да се обадят на Стик. Струваше ми се невъзможно някой в Джоунсбъро да говори направо с него и Стик да може да му отвърне.

На теория така трябваше да работи, но явно от управлението не се интересуваха много-много какво става със Стик. Той каза за трети път по микрофона:

— Кола четвърта до базата. Обадете се де. — Думите му звучаха по-гневно.

И за трети път никой в управлението не му обърна внимание. След няколко секунди той пъхна микрофона обратно в радиото и каза:

— Тиодор сигурно пак е заспал.

— Кой е Тиодор? — попитах аз.

— Един от диспечерите. Той вечно спи.

Ти също, помислих си аз.

— А можеш ли да пуснеш сирената?

— Не. Ще изплаша майка ти.

— Ами фаровете?

— Не, ще изтощят акумулатора.

Той посегна към ключа; моторът забръмча, но не запали, Стик опита отново и тъкмо преди моторът съвсем да утихне, изведнъж запали, колата се разтресе и задрънча. Онези от управлението явно бяха дали най-калпавата на Стик. Блек Оук не гъмжеше от престъпници.

Още преди Стик да успее да включи на скорост, видях трактора да се задава през полето.

— Ето ги — казах аз.

Стик примижа и изключи двигателя. Излязохме от колата и се върнахме до дървото.

— Искаш ли да станеш полицай? — попита той.

И да карам раздрънкана патрулна кола, да проспивам половината ден и да се разправям с такива като Ханк Спрюл и братята Сиско?

— Ще стана бейзболист — отвърнах аз.

— Къде?

— В Сейнт Луис.

— Аха — отвърна той и ме дари с една от онези усмивчици, с които възрастните гледат наивните дечица. — Всички момченца мечтаят да играят в „Кардинале“.

Щеше ми се да му задам още много въпроси, повечето свързани с пистолета и патроните. Освен това отдавна исках да разгледам белезниците, за да видя как се заключват и отключват. Докато той гледаше как ремаркето приближава, аз изучавах револвера и кобура му. Горях от нетърпение да го разпитам.

Но Стик беше прекарал достатъчно време с мен. Искаше да ме отпрати. Аз сдържах арсенала си от въпроси.

Когато тракторът спря, планинците и някои от мексиканците слязоха от ремаркето. Дядо и татко тръгнаха право към нас и докато стигнат до дървото, вече изглеждаха ядосани.

— Какво искаш, Стик? — изръмжа дядо.

Той особено много се дразнеше от Стик и досадното му присъствие в живота ни. Имахме да берем памук; другото нямаше значение. Стик ни следеше в града и на собствената ни територия.

— Какво искаш, Стик? — повтори дядо. Тонът му беше пропит с презрение. Току-що беше прекарал на полето десет часа и беше набрал двеста и повече кила памук, а нашият полицай от години не се беше потил.