Джон Гришам - Бялата къща

Отново заприказваха, а после мисис Спрюл рече:

— Ще се върнем след няколко седмици. — Разговорът приключи и Ханк мина край мен по средата на пътя с чувала на рамо. Прокраднах се по края на реда и погледнах как върви към моста.

Не можех да сдържа усмивката си. В нашата ферма отново щеше да цари спокойствие. Дълго след като Ханк изчезна, аз продължих да клеча и да благодаря на звездите, че сме се отървали от него.

Тъкмо щях да се връщам, когато внезапно нещо изшава от другата страна на пътя. Стъблата зашумяха леко и от тях излезе човек. Вървеше ниско и бързо — явно внимаваше да не го види някой. Погледна назад към къщата ни и за миг луната освети лицето му. Беше Каубой.

Замръзнах от страх и за няколко секунди не можах да помръдна. От моята страна на пътя бях в безопасност, скрит в памука. Исках да се върна обратно, да се скрия вкъщи и да се мушна в леглото на Рики.

В същото време исках да разбера какво е намислил Каубой.

Той вървеше бързо и безшумно в дълбоката до коленете му канавка. На всеки няколко крачки спираше и се ослушваше. Аз бях на трийсетина метра зад него и се движех толкова бързо, колкото ми стискаше. Ако ме чуеше, щях да се сниша в гъстия памук.

Не след дълго видях едрата фигура на Ханк, който още вървеше по средата на пътя, без да бърза особено. Каубой забави ход, аз също.

Бях бос и ако настъпех памукчийка, щях да умра в страшни мъки. Нещо ми нашепваше да се прибирам. Да се омитам оттук.

Ако Каубой искаше да се бие, какво чакаше? Фермата ни нито се виждаше, нито се чуваше. Но реката беше пред нас и може би тъкмо там искаше да стигне Каубой.

Когато Ханк наближи моста, Каубой ускори крачка и тръгна по средата на пътя. Аз останах в памука, изпотен и задъхан, и се чудех защо съм такъв глупак.

Ханк стигна до реката и тръгна по моста. Каубой се затича. Когато Ханк наближи средата, Каубой спря, колкото да хвърли един камък. Той улучи дъските до Ханк, който се закова на място, обърна се и просъска:

— Само ми ела, въшльо скапан!

Каубой не спря да върви. Стигна до моста и смело тръгна по лекия наклон, докато Ханк чакаше и ругаеше. Планинецът изглеждаше двойно по-едър. По средата на моста Щяха да се срещнат и единият от двамата със сигурност щеше да се измокри.

Когато се приближи, Каубой внезапно замахна и хвърли втори камък почти от упор. Ханк приклекна и камъкът прелетя край него. Тогава великанът се хвърли към Каубой.

Ножът щракна и блесна между тях. Ханк се спря и замахна с чувала си. Удари леко Каубой и събори шапката му. Двамата се завъртяха по тесния мост. Всеки търсеше предимство. Ханк ръмжеше, ругаеше и не сваляше очи от ножа, а после бръкна в чувала и извади някакво бурканче. Хвана го като бейзболна топка и се приготви да го хвърли. Каубой стоеше превит в кръста и коленете и чакаше удобен момент. Докато се въртяха бавно, и двамата стигаха на сантиметри от ръба на моста.

Ханк изръмжа и хвърли с всичка сила буркана към Каубой, който беше на по-малко от три метра разстояние. Улучи го някъде по врата и за миг мексиканецът се залюля. Ханк запокити чувала и се спусна към противника си. С изумителна бързина Каубой прехвърли ножа в другата си ръка, извади камък от десния джоб на панталона си и го метна по-силно от всички бейзболни топки, които бе хвърлял досега. Улучи Ханк някъде в лицето. Не можах да видя, но затова пък определено чух. Ханк изпищя и вдигна ръце към лицето си. Докато се опомни, беше твърде късно.

Каубой приклекна, замахна изотдолу и разпори с ножа корема и гърдите на Ханк. Великанът изквича от болка, изненада и ужас.

Тогава Каубой изтръгна ножа и продължи да ръга с него противника си. Ханк рухна първо на едното, а после и на двете си колена. Устата му беше отворена, но от нея не излизаше звук. Той само гледаше Каубой със замръзнало от ужас лице.

С бързи и зловещи движения Каубой го довърши. Когато Ханк се просна безжизнен на земята, Каубой пребърка джобовете му и го обра. После го завлече до края на моста и го хвърли в реката. Трупът падна с плясък и тутакси потъна. Каубой прерови чувала, не намери нищо интересно и хвърли и него. После застана на края на моста и дълго време гледа водата.

Тъй като нямах желание да последвам Ханк, аз се промъкнах между два реда памук и се скрих толкова ниско, че и сам не бих се открил. Сърцето ми биеше лудо като никога досега. Треперех, потях се, плачех и се молех. Трябваше да съм в леглото, завит и заспал, родителите ми да са в съседната стая, а баба и дядо в дъното на коридора. Но сега те ми изглеждаха толкова далече. Аз бях сам в плиткия си окоп, умирах от страх и имаше защо. Още не можех да повярвам на това, което видях.